Рок легендата Ицо Петрофф не просто говори – той взривява мълчанието. В ексклузивно интервю за Дейли Прес певецът, писателят, шоуменът и преживелият онова, което много други не са оцелели да разкажат, отваря кутията на Пандора – не със злоба, а с мисия. За да има памет. За да има истина. За да няма забрава.
Намираме го в дома му – уютен, подреден, пълен с книги, картини и портрети на големи имена, с които е делил сцена и съдба. Гласът му е дрезгав, от годините и от болката. Последните месеци е със здравословни проблеми – има проблеми със сърцето и дишането, но както сам казва:
„Сцената ме крепи. Докато мога да говоря – значи мога да живея.“
– Г-н Петрофф, защо сега решихте да проговорите за хайките срещу гей интелигенцията?
„Защото вече няма кой. Повечето от онези, които преживяха това – ги няма. Или замълчаха, или бяха смачкани. А истината трябва да се знае. Трябва да се знае как една система ловуваше не престъпници, а таланти. Гейовете не бяха просто малцинство – те бяха мишени с интелект, с класа. Точно това ги правеше опасни.“
– Какво се е случило конкретно? Разкажете ни още имена, още истории.
„Нямаше прошка. Един донос стигаше. Например – Захари Петров, поет и преводач от френски – за него имаха цял наръчник с цитати, в които „се усещал еротизъм между мъже“. Парцалев – гениален комик – хванат по сигнал, че прекалено често посещавал мъжки компании. Апостол Карамитев – да, самият той – бил викан на разпити, защото отказал роля, написана от „партиен“ писател, заради хомосексуални внушения. Пълен абсурд.“
„Боби Ковачев – хореограф – пребит от милиционери в подлеза на „Орлов мост“, след което месеци не можеше да танцува. А Наско Самев – най-нежният балетист, който сме имали, беше изгонен от театъра след анонимен донос, че живее с мъж.“
– Казвате, че и Емил Димитров е бил в списъка? Това звучи като скандал.
„Той беше златна кокошка за властта, но също и опасен. Обичан. Голям. Той не беше от онези, които се крият. Не го показваше, но не го и отричаше. А това беше достатъчно. Разбрах от сигурен източник, че е трябвало да бъде арестуван по време на специална акция – но буквално вечерта преди това, приятел от ЦК го е предупредил. На следващия ден Емил вече беше в Париж. А неговият текстописец, който му беше и партньор, прекара месеците след това в тухларната до Кремиковци.“
– Вие самият как оцеляхте? Никога ли не сте бил заплашван?
„О, бил съм. Веднъж ме извикаха в районното – „превантивна беседа“. Попитаха ме защо поддържам „неморални артисти“, защо пея в пиано-барове с „рискова публика“, защо не съм женен… После дойде и уволнението. Без обяснение. Загубих работа в радиото. Оцелях, защото имах приятели, и защото, честно казано, знаех кога да мълча. А и… имах сцената. Там бях свободен.“
– Как гледате днес на отношението към ЛГБТ общността в България? Променили ли сме се?
„На повърхността – да. Има паради, има закони. Но вътре, в сърцето на тази страна, омразата стои. Културната омраза. И тя е по-трайна от политическата. Гей интелигенцията още е невидима. Още е демонизирана. А истината е, че без нея – нямаше да има българска култура. Нямаше да има поезия, театър, дизайн, мода, телевизия… Това не са малки букви в историята – това са нейните корени.“
– Работите ли по нещо ново?
„Да. Пиша. Книга – „Потайностите на БГ елита“. Без жълти лъжи. Само факти. Само хора, които съм познавал. Тя ще бъде спомен и урок. За да не се върнем пак там.“
– Не сте добре със здравето. Как се справяте?
„Имам сърдечна аритмия, задъхвам се, понякога гласът ми изчезва. Но се справям. Не съм от слабите. Знаете ли – когато си живял в страх 30 години, после болката вече не плаши. Болката е като репетиция. Истинският страх беше мълчанието.“
– Какво бихте казали на младите днес?
„Да не се страхуват от това кои са. Да не се срамуват от своята интелигентност. И да не позволяват някой да им отнеме гласа. Защото, когато им го отнемат – следва тишината. А в тишината се връщат демоните.“
Думите на Ицо Петрофф не са просто интервю – те са изповед. На един човек, който не се поклони. Не се предаде. И продължава – болен, но жив. Осъден, но несломим.
Гласът му звучи по-силно от всякога. Защото пее за онези, които вече ги няма. И за онези, които тепърва ще се осмелят да живеят истината си.
