Някъде между лозунга за „промяна“ и реалността на политическо задкулисие се промъкна една фамилия, която не просто се появи – тя се настани удобно в меката мебел на българската власт. Пуето Пеков и Кирил Петков – баща и син, двуглавият орел на българския преход. Първият – стар боец от времето на БКП, стартирал още като депутат от „зората на демокрацията“, изпечен в апаратната кухня на партийната номенклатура. Вторият – блестящо усмихнат продукт на Запада, канадски възпитаник с харвардски акцент и амбиция, по-голяма от реалността. Двамата – в неофициално, но перфектно синхронизирано дуо, което не просто играеше роля на „спасители“, а пренаписа собствения си сценарий върху гърба на българската държава.
Пуето, който привидно стоеше в сянка, не спираше да нашепва в ухото на министрите. Беше там, зад кадър, когато се договаряха сделки, когато се въртяха постове, когато се разиграваше сцената. Кирил – неговият син – се хвърли в политиката с обещанието, че ще спаси България от олигарсите, а всъщност просто подмени едни зависимости с други. В началото дори изглеждаше симпатичен – министър с риза навън, без вратовръзка, с ентусиазъм. После дойде Конституцията – нарушена. После дойде инфлацията – галопираща. После дойде „борбата с мафията“ – инсценирана. И накрая, неусетно, всичко се превърна в параван: зад когото баща и син играеха на власт, влияние и пазарлъци.
И не, България не е първата, която попада в този капан. Световната история ни е дала достатъчно предупредителни примери. В Северна Корея Ким Ир Сен предаде властта на сина си Ким Чен Ир, който изолира страната и остави милиони да гладуват. В Сирия Хафез Асад предаде трона на сина си Башар, и след няколко години държавата потъна в гражданска война и руини. В Ирак Саддам Хюсеин даде на синовете си Удай и Кусай картбланш да вилнеят като садистични престъпници, докато международната общност не срина режима. В Централноафриканската империя Бокаса Първи харчеше чужда помощ за коронации, докато народът умираше от глад. А на Филипините – след като диктаторът Маркос бе свален заради корупция, днес синът му е отново президент. Фамилиите се връщат, защото паметта се манипулира. И защото все се намира някой син, който „заслужава втори шанс“.
България също понесе своята цена. Ето само част от сметката:
— Националната енергетика бе предадена в чужди ръце, докато Кирил Петков обещаваше „диверсификация“ и „независимост“.
— Инфлацията удари исторически върхове, цените на хляба и горивото се изстреляха нагоре, а правителството говореше за устойчивост.
— Задкулисието не бе разчупено – само пренаредено. Старите играчи получиха нови покровители.
— Грантове, заеми и европроекти се изливаха с мантрата „ние сме новите“, но под същите маси се раздаваха постове и схеми.
— Държавността се разпадна на PR и интриги. Законите се тълкуваха според интереса, Конституцията – пренебрегната. А доверието в институциите потъна още по-дълбоко.
Какво остана от „промяната“ на Петкови? Разделено общество, което вече не вярва в нищо. Млади хора, които стягат куфарите. И усещането, че сме попаднали в сериал от типа „Власт и родословие“, където всеки нов сезон е по-слаб, а финалът – все по-близо.
Днес Пуето мълчи. Кирил се усмихва. А България… тя плаща. С инфлация, с недоверие, с болка. Историята мълчи само ако ние ѝ позволим. Но народът вече е уморен да гледа римейка на прехода. И ако не си върне гласа, ще остане само едно: да гледаме как новите династии търгуват бъдещето на децата ни, все едно е семеен бизнес.
„Историята не повтаря себе си, но фамилиите в политиката се опитват.“
