Слави Трифонов отново е в ефира – този път не като политик или шоумен, а като певец. С новата си песен „Искам да бъдеш с мен“ той връща слушателите към по-лиричната си страна, онази, която помним от годините на „Жива рана“ и „Няма не“. Баладата е поредна колаборация с Ку-Ку Бенд и вече обикаля социалните мрежи, където феновете я споделят с коментари като „това е Слави, когото обичахме“ и „настръхнах“.
И все пак, макар текстът да е зареден с чувство и типичната за Трифонов поетична директност („ще се раждам и ще умирам, само искам да бъдеш с мен“), нещо липсва. Не е страстта, нито болката. Липсва зарядът. Липсва онзи гняв или отчаяние, които някога караха сцената да вибрира под гласа му. Сега чуваме Слави, който сякаш ни пее от друго място – не сцената, а спалнята на спомените си.
Аранжиментът е изчистен, балансиран, но не изненадва. Вокалът е плътен, но рутинен. Припевът – силен, но повтарян до пренасищане. Липсва развитие, липсва кулминация. Чува се нещо красиво, но и предвидимо. Точно както някои зрители го описват – „песен, която трогва, но не остава“.
Разбира се, в един музикален пейзаж, в който се надвикват евтини рими и фалшиви емоции, песента на Трифонов звучи като дъх на истина. Той не търси сензация – търси покой. Но остава въпросът – за кого е тази песен? За старата любов? За себе си? Или за онзи остатък от публика, която още чака да чуе истинския Слави?
„Искам да бъдеш с мен“ не е хит в класическия смисъл. Тя е късна изповед. Песен, която повече говори, отколкото вика. И която ни кара да се запитаме – ще го чуем ли отново наистина, или вече пее само на себе си?
Колкото и да ни е болно да го кажем – и на нас, от „Дейли Прес“, на които Слави е част от израсналото поколение – това не е онзи Слави. Това е Слави, седнал грохнал, загледан в миналото, затворен в една меланхолия, която вече не вдъхновява, а тежи. За върлите му фенове слушането на тази песен е почти задължение – поклон пред името, а не удоволствие от музиката. Един артист не бива да пее, когато не иска – или когато не вярва в това, което пее.
Разбира се, в един музикален пейзаж, в който се надвикват евтини рими и фалшиви емоции, песента на Трифонов звучи като дъх на истина. Той не търси сензация – търси покой. Но остава въпросът – за кого е тази песен? За старата любов? За себе си? Или за онзи остатък от публика, която още чака да чуе истинския Слави?
