Костадин Костадинов сякаш не разбира какво го очаква. Или ако разбира, не може да го предотврати. Защото онзи път, по който крачи с вдигната глава, с лозунги за „национално спасение“, „възраждане“ и „суверенитет“, не води към величие. Води към забвението. Към същото политическо и човешко падение, в което потъна Волен Сидеров – човекът, когото Костадинов искаше да надмине, но всъщност започва да прилича ужасяващо много.
Моделът е един и същ. Лидер, който се издига на гърба на недоволството, който пълни площадите с гневни думи, който завладява ефира с патетика и псевдопатриотична реторика. После идва култът към личността – партията става негово продължение, а той – непогрешим пророк. После идват скандалите – първо с медиите, после с вътрешните врагове, после със себе си. И накрая – трагикомичното падение, когато от месия остава само ехото на един глас, който никой вече не слуша.
Сидеров вече е там. От трибуните на парламента се озова в периферията на телевизионни предавания, в които споменава миналото с горчивина и разочарование. От голямата надежда на патриотите – до самотен ездач, с поглед, обърнат назад. Костадинов върви натам. И той започна с висок морал, с идеология, с ясно структурирана визия – поне така изглеждаше. Но неусетно започнаха да се прокрадват симптомите на болестта, която погълна Волен. Същият патос. Същото нетърпение към чуждо мнение. Същата нужда от врагове, за да бъде жив.
И личният живот се превръща в огледало. Волен разби семейството си, въвлече личната си драма в политиката и отвори вратата за скандални любовни истории, които разрушиха не само доверието, но и човешкия му образ. Костадинов, макар и по-внимателен, вече носи същия риск – слухове, спекулации, напрежение около личния му морален авторитет. А когато месията изгуби ореола си, паството се разпръсва.
Костадинов започна да се превръща в карикатура на самия себе си. От речите му лъха не възраждане, а самозабравяне. Погледът му стана празен, но гласът – по-силен. И това е най-опасният етап – когато човек вика, за да заглуши вътрешната си несигурност.
Финалът вече се задава. Ще бъде като при Волен – бавен, неловък, тъжен. Един човек, останал без кауза, но с много думи. Един лидер, който превърна „народната любов“ в лична доза, от която вече не може да се откаже. Един националист, който забрави, че патриотизмът не е вика, а отговорност. И че когато предадеш собствения си морал, историята не те възнаграждава – тя те изтрива.
