Някога театърът беше място, в което душата се извисява. Днес, за някои, той е просто подиум за его. И ако някой се нуждае от прожекторите не за да освети сцената, а за да прикрие сенките в себе си, това е… „големият“ Сашо Морфов.
Да, слагам кавички. Защото в българската културна номенклатура има един абсурден код: не можеш просто да кажеш „Сашо Морфов“. Трябва да прошепнеш с пиетет: „Големият Сашо Морфов“. Ако не го направиш – обиждаш! Ако го наречеш просто по име – дълбоко си го засегнал, ще ти се разсърди като примадона без грим. Ще те отпише, ще те блокира, ще те обяви за простак, който „не разбира изкуството“. Театрална болест, която започна да прилича на диагнозата на Лили Иванова: ако не клекнеш пред иконата – значи си еретик.
Морфов има талант – безспорно. И точно заради това е жалко. Защото таланта му не е в служба на изкуството, а на егото. Колкото по-гениален става на сцената, толкова по-труден, злобен и лабилен става извън нея. Колеги шепнат, че зад кулисите рядко е трезвен, а често – токсичен. И не е само алкохолът. Проблемът е старият синдром на българския творец: „Никой не ме разбира, затова всички са ми виновни“.
Световната сцена е виждала такива. Орсън Уелс – гениален, но самоунищожителен. Клаус Кински – талант, затънал в лудост. А в България имаме Морфов – способен да режисира Чехов, но неспособен да понесе, че някой го е нарекъл без „господин“ отпред.
И ако не беше трагично, щеше да е смешно. Но е трагично. Защото театърът ни не е частна сцена на един човек със срив в самочувствието. И защото колкото повече му се прощава „заради таланта“, толкова по-малко театър остава, и толкова повече се превръща в персонална изповед на един егоцентрик в криза.
Морфов може и да е „голям“. Но нека уточним: голям талант с малка душа е опасна комбинация. И когато публиката започне да се чувства по-малка от режисьора, значи сцената вече е затъмнена не от осветлението, а от човека, който е застанал твърде близо до лампите – за да вижда себе си, а не спектакъла.
