Татяна Дончева очевидно е от онзи политически вид, който диша, живее и говори само когато на хоризонта проблесне думата „прокуратура“. Нейната обсесия от темата за главния прокурор напомня на един стар политически виц: „И да я събудиш в 3 през нощта – ще започне да ти рецитира правомощията по чл. 126 от Конституцията.“
През последните две десетилетия Дончева беше ту в парламента, ту на телевизионната трибуна, ту в съдебната зала. Единственото, което никога не напусна, е амбицията ѝ – да бъде начело на прокуратурата. За нея това не е пост. Това е мисия. Болест. Вероятно и проклятие.
Станала известна с епичната си фраза „ще си умра с отворени очи“, Дончева сякаш наистина я превърна в политическа прогноза. И ако продължава с досегашното темпо – ще си отиде с отворени очи, гледащи към Съдебната палата, но… отвън. Защото вътре, по всичко личи, никога няма да я поканят.
Нейната партия „Движение 21“ е по-малко политическа формация и повече говорителен клуб. Нито сериозно парламентарно присъствие, нито обществена подкрепа, но пък винаги първа на линия, когато стане дума за „мафията в прокуратурата“. Сякаш живее с мисълта, че ако повтаря достатъчно дълго как всички са лоши, накрая някой ще ѝ даде ключа за вратата на Сарафов.
Самата Дончева, адвокат по професия, не пропуска възможност да громи „мафиотската“ съдебна система. Проблемът е, че когато е имала шанс да бъде реална алтернатива, не предложи нищо, освен обичайните лозунги и фрази за промяна, които сме чували от всеки реформатор на заплата.
Истината е проста и болезнена – Татяна Дончева няма да стане главен прокурор. Никога. Не защото няма амбиция, а защото системата ѝ го казва ясно – не ставаш. Това обаче не ѝ пречи да настоява. И ще настоява до последния си публичен коментар. Дори и последната ѝ дума на този свят да бъде „прокуратура“, тя ще я изрече с онзи познат, възмутен тон.
В крайна сметка – не всеки, който се смята за орел, може да носи герба. А и може би е по-добре за съдебната власт – за да не се окаже, че под лозунга за „освобождаване на прокуратурата“ всъщност се крие просто едно дългогодишно лично неудовлетворение.
Трудна съдба. Тежък комплекс. И една отворена уста, която така и няма да затвори очите си.
