Дълго време мълчанието бе единствената реакция на Юли Тонкин след онова прословуто интервю, което Дейли Прес излъчи преди години. Тогава тъстът му, възрастният, но твърде прям тъстът, изля публично съмнения, разочарования и дори обвинения, с които потресе аудиторията. Зрителите помнят ясно думите му: „Юли не е лошо момче, ама си повярва. А в едно семейство трябва да има и смирение, не само уебинари.“
Днес, обаче, картината е различна.
На фона на родови празници и семейни конфликти, дъщерята на Юли – малката Зара се оказа мостът, който събра двете половини на една разбита мъжка гордост. С малко детски сълзи, един нарисуван „семеен портрет“ с две усмихнати човечета и едно топло „дядо Жоро, ела на рождения ми ден“, ледът се разтопи.
Тонкин, видимо променен, коментира за Дейли Прес:
„Всеки човек има път. Моят мина през много сцени и прожектори, но истинската сцена е в хола с близките. А детето… то ти напомня кое е важно.“
Тъстът, от своя страна, не остана длъжен:
„Я го види сега – прилича ми на онова момче, дето преди години носеше раница, не микрофон. Прощавам му. Защото има кой да ни гледа отдолу какво правим.“
Така, с една детска рисунка и много неизказани емоции, Дейли Прес затваря една от най-човешките си истории – не с конфликт, а със сдобряване. Не със сензация, а с обич.
Семейството победи. А може би винаги е било на първо място – просто са били нужни няколко години и едно дете, за да го напомни.
