Кирил Петков – ходещото въплъщение на политическия тефлон: всичко залепва, но на него не. Прослушан до дупка, записван от свои, просил милиони като гимназист на петък вечер, разследван, обвиняван, разобличаван… и все така „чист“. Чист като парапета в МС – хем го няма, хем всички се спъват в него.
Момчето, което „не знаеше“ дали е канадец или българин, но за сметка на това знае колко струва лоялността на „независимите“ депутати. Онзи, дето с един подпис си уреди гражданството, а после с един юмрук удари икономиката. Резултат: инфлация, обедняване и шепа инвеститори, които бягат като от епидемия.
А в партията му? Хора напускат със скандали, с разкрития за натиск и схеми, ама Киро стои прав и казва: „Ние сме чисти!“ Разбира се, като дестилирана вода с вкус на офшорка.
Баща му – стар боец от ДС, дето плюеше демокрацията, докато синът му се преструва на неин апостол. Също като в семейна пиеса: татко играе Сталин, синът – Исус.
Но най-големият шедьовър не са дипломите, паспортите, схемите или дори записите. Шедьовърът е самото лице на Петков, с онази невинна физиономия тип „аз ли бе, майна?“. Това не е просто политическа наглост – това е клиничен случай. Дебелизмът – новата диагноза на българския преход.
Кирил Петков не е човек – той е метафора. На това как можеш да паднеш отвсякъде, но винаги да се приземиш в ефира на „Нова“, обгърнат в собствената си илюзия за непорочност.
Истински талант! Не за премиер – за риалити герой от типа „Оцеляване без морал“.
