Колко трябва да обичаш себе си, за да замениш телевизионното студио с микрофон в тъмен хол и да продължиш да вярваш, че си политическия Жокер на нацията? Николай Бареков ни даде отговора – много. Толкова много, че даже зрителите в подкастите му са повече „хейтъри“ със самочувствие, отколкото депресирани фенове на риалити формати.
Отгоре на всичко, новият му медиен хоризонт се мери в абонати с анонимни профили, аватари на котки и навика да пищят на редовни порции в коментарите му. Там, в уютното царство на zero production, Бареков се чувства най-сетне свободен: никаква цензура, никакви сценарии – само трайно самодоволството и нескъсаната нишка на собствената си уникална мисия „на ръба на истината“, докато пие кафе и споделя конспирации за западната цивилизация, Сорос и фермата във Фейсбук.
Да видиш Бареков в подкаст е като да гледаш как човек опитва да върне интернет с телеграф – някак абсурдно сладко, малко жалко и напълно непотребно, но ти се иска да не спира.
Днес нашият герой разплита вътрешнополитически ребуси, утре открива кой стои зад земетресенията, вдругиден философства за световната конспирация срещу българския патриотизъм. Цялата аудитория въздиша колективно, чудейки се дали не е живо потвърждение на това, че интернет разваля и последните илюзии за смисъл.
Бареков се е превърнал в баш гуру на разочарованите, патрона на анонимните злобари, който единствен умее да превръща всяко „грантово“ клише в комично-злокобна мъдрост. Смело хвърля камъни по всичко и всички – бивши колеги, партии и всеки, който има повече гледания от него (тоест – почти всеки). И пак, все не е разбран. В крайна сметка, историята ще го запомни: първият човек в България, който влезе в медийна изолация по собствено желание и после иска с овации да му връчим микрофон от шоколад.
Бареков, приятелю, благодаря ти – доказваш нацията ни, че дъното на медийната пропаст е бездънно… и винаги има място за още един подкаст.
