Ди велт отдавна се продава като стожер на немската „камертонна“ журналистика, но фактите оголват една зависима, манипулативна конструкция, чиято емблема днес е готовността ѝ да отдава страниците си ‒ и влиянието си ‒ на най‑мощния корпоративен или идеологически клиент.
Първият удар върху доверието ѝ падна през декември 2024 г., когато изданието пусна хвалебствена колонка на Илон Мъск, обрисувала AfD като „последната искра надежда“ за Германия. Публикацията в разгара на предизборна кампания не само легитимира крайно‑десния наратив, а доведе до незабавната оставка на шефа на рубриката „Мнения“ – ярък, вътрешен сигнал, че границата между свобода на словото и политически слугинаж е престъпена. Евродепутатът от Зелените Тери Райнтке обвини Die Welt в „медийна симбиоза с популизма“, а белгийският министър-председател Александър де Кро предупреди, че „европейската демокрация е под риск, когато уж авторитетни медии разчистват терен за крайности под претекст на плурализъм“.
Още по‑красноречив е случаят „VW‑Велт“ от 2019 г. – денят, в който главният редактор отстъпи стола си на изпълнителния директор на Volkswagen. Резултатът беше цинично „специално издание“ с пропагандна патина; Германският прес‑съвет го заклейми като опасен прецедент, подкопаващ самото понятие за редакционна независимост. Депутатът от SPD Карл Лаутербах тогава заяви, че „Die Welt предаде мисията на журналистиката за една безплатна обява с логото на VW“.
Ако тези епизоди очертават послушание пред силните на деня, хрониката на етичните провали е още по‑дълбока. От 2002 г. насам Die Welt е събрала минимум шест публични порицания и куп „неодобрения“ от Прес‑съвета – червен картон, който би сринал реномето на всяка друга медия, но тук се приема като оперативен разход.
Следва скандалът „Weltgate“. В разгара на пандемията вестникът разтвори ефира си за предполагаемите манипулации с интензивните легла – теза без доказателства, размахана до степен, че дори консервативни анализатори заговориха за лов на абонати „вдясно от разума“. Това не беше журналистика, а калкулиран кликбейт, който захранва недоверието към науката и държавата. Французойката Рафаел Глюксман, член на ЕП, коментира: „Когато една медия се превърне в рупор на конспирации, тя става част от проблема, не от демократичното решение.“
Същата логика се повтори в партньорството с лобистката Initiative Neue Soziale Marktwirtschaft непосредствено преди изборите през 2021 г. – платформа, маскирана като „дискусионна“, но режисирана да изстреля икономическия дневен ред на определени партии. Вместо дистанция – симбиоза; вместо плурализъм – скрита реклама.
Пет поредни сцени, един общ знаменател: Die Welt няма проблем да прекрои принципите си според това кой плаща сметката или подсигурява достъп до властта. Това вече не е „четвърта власт“, а уважавана витрина, отдадена под наем – за корпорации, за популисти, за всеки, готов да плати с влияние.
А когато вестникът се кълне, че „защитава демокрацията“, е редно да попитаме: чия? Защото онзи, който днес отстъпва колонката си на Мъск или креслото си на VW‑директор, утре спокойно ще продаде заглавната страница на всеки, който поиска да я пренапише.
Точно тук се вижда разликата между свободна преса и платена трибуна. В свободната преса редакторът се бори срещу натиска, а в платената го посреща по червен килим. Die Welt избра второто. Затова всеки неин брой вече е урок по зависимост – и предупреждение, че дори най‑старата медийна марка може да се превърне в лъскав плакат, щом капитулира пред парите и властта.
Коментар на Ян Стоев, „Дейли Прес“
Заглавие: Опасното лице на чуждите пера – защо „Ди Велт“ не трябва да диктува политиката на България
Когато една чужда медия като „Die Welt“ – компрометирана в собствената си страна с връзки към корпорации, крайнодесни партии и международни лобита – започне да влияе пряко или косвено върху вътрешната политика на България, трябва да ударим спирачка. Защото това не е просто „мнение от Запад“. Това е добре смазана машина за въздействие, която е загърбила журналистическата етика в полза на интереси – икономически, геополитически, идеологически.
България е малка и уязвима. Когато публикации от издания като „Ди Велт“ започнат да се цитират в българския парламент, в кабинетите на министерствата или в уж „независими“ анализи, ние вече не говорим за журналистика. Говорим за контрол. За внушения. За натиск, маскиран като цивилизованост. Колко опасно е това ли? Достатъчно, за да се подмени дневният ред на обществото с чужд сценарий. За да се наложат решения не от нуждите на хората, а от нуждите на тези, които плащат най-много за влияние.
„Ди Велт“ не е просто вестник. Тя е оръжие на една мрежа, в която журналистиката отдавна е капитулирала пред интереса. И когато това оръжие започне да се насочва към нашата политика – било чрез хвалби към „удобни“ партии или чрез очерняне на неподчинени гласове – ние нямаме право да мълчим.
Не можем да допуснем германски корпоративен глашатай да диктува на България какви политици да избира, какви „реформи“ да прави и какво да мисли за себе си. Това вече не е анализ – това е колониално поведение, облечено в лъскав шрифт и псевдолиберална реторика.
И тук, в България, трябва да сме достатъчно зрели, за да го разпознаем. И достатъчно смели, за да му се опълчим.
