От „обединител на нацията“ до самотен трибун на евразийския площад – Радев превърна президентството в мегофон за лична революция
–
Помните ли онези старовремски будилници, които вместо да звънят, направо скачаха от нощното шкафче? Е, същото прави и президентът Румен Радев – само че не ни буди, а ни разтърсва с поредната си „историческа“ тирада срещу собствената държава. Отдавна вече не говорим за „равноотдалечен“, „обединител“ или каквото там пише в Конституцията; говорим за *самопровъзгласил се партиен вожд*, който води война срещу… всички, освен себе си.
Генералът реши, че „Дондуков“ 2 е удобна командна кула за артилерийски обстрел по легитимно избраните партии. Парламент? Правителство? Пфу, дребни неудобства в похода му към еднолична слава! С всеки свой „държавнически“ кръстоносен поход Радев затяга цензурата над здравия разум и разпуска армията на демокрацията. А когато някой попита „Абе, господин президент, не сте ли попрекалили?“, следва дежурното: „Това е грижа за народа!“ – толкова убедително, че чак Путин би се изчервил.
Някога президентството бе швейцарски часовник в системата ни на разделение на властите. Сега е *кукувиче яйце* в парламентарната република – щом кукувицата запее, всички стрелки се разхвърчават, а механизмът започва да тиктака на… изток. Защото под бомбастичния шум на „борба с партиите“ всъщност звучи добре познатият мотив „Европа лоша, Евразия сладка“.
Вместо арбитър в криза, Радев стана главен сценарист на кризата. Заявява „война“ на политическата класа и след миг с войнишка прямота обяснява, че ще има „демонтаж на стария модел“. Превод: *„Сваляйте парламентарната република, аз ще ви подам нова – излязла директно от кремълската шевна машина.“*
Тъй като на всяка прилична война ѝ трябват лозунги, нашият герой залага на най‑пиперливия репертоар: „мафия“, „оръжие срещу народа“, „загубени ценности“. Дребната подробност, че тези думи излизат от устата на държавния глава – същия онзи, който по Конституция трябва да пази институционалния баланс – е вече само комична нота под езика на дългия барабанен ритъм.
И докато генералът без армия марширува към някаква своя утопия, парламентът трябва да сглоби четиригодишен мандат, икономиката да диша, а хората да се чудят защо президентът им прилича все повече на обиден квартален комсомолец, наместо на гарант за стабилност.
*Равносметката?* България продължава да тупти между европейския път и евразийската клопка – заради един-единствен часовников механизъм, който реши да се прави на атомна подводница. А докато стрелките се търкалят по пода, Радев вдига още един „исторически“ тост за себе си. Защото генералът може и да няма армия, но винаги има публика – стига да я стресне достатъчно силно, за да забрави къде е истинската война.
–
Daily Press – когато сарказмът е просто друг начин да опишем реалността.
