Да започнеш туристически хотелски бизнес в България е все по-често акт на инат, отколкото на предприемачество. Държавата не просто не помага – тя активно пречи. А ако бизнесът оцелее, не е заради подкрепата на институциите, а въпреки тях. От първия документ до първия гост всичко е минирано с бюрокрация, корупция, кадрови кризи и икономическа несигурност.
Още в началото идва сблъсъкът с администрацията – сложна, тромава и често враждебна. Документацията за разрешително, категоризация и съгласуване с РЗИ, Пожарна, НАП и местна власт отнема месеци. В някои случаи – и пликове. „Категорията на хотела не зависи само от квадратурата и услугите, а от това дали си разбрал намека“, разказва собственик на обект в Южна България. В морските и зимните курорти има цели мрежи от „консултанти“, които срещу комисиона уреждат всичко – от бързо издаване на документ до подготвено „безпроблемно“ посещение от контролните органи.
Но ако си честен и играеш по правилата, те чакат още капани. Първоначалната инвестиция в малък хотел надхвърля често половин милион лева – терен, строителство, обзавеждане, софтуер, маркетинг. Финансиране от банки е трудно, тъй като туризмът се счита за рисков сектор, особено извън големите вериги. Европроекти също не са решение – усвояват ги „наши хора“ или се източват чрез фиктивни обекти. За реалните предприемачи често не остава нищо освен кредити с висока лихва и надежда за добър сезон.
Но сезонът е нож с две остриета. В България повечето хотели оцеляват между юни и септември или между декември и март. През останалото време разходите текат – ток, вода, персонал, данъци. А приходите спират. В малките населени места няма спа клиенти, няма командировки, няма конгресен туризъм. Ако няма сняг – губиш сезона. Ако има пандемия – губиш годината.
И тук идва следващият проблем – човешкият фактор. Липсата на квалифициран персонал е хронична. Млади хора не искат да работят за 1000 лв като камериерки, а готвачи, управители и бармани масово търсят реализация в чужбина. Тези, които все пак се наемат, често нямат отношение към клиента. Хотел с хубави стаи, но с груба рецепция и студено кафе няма как да задържи гостите си. Текучеството е огромно – персонал се наема и напуска буквално между два уикенда.
На всичко това се наслагва пазарна несигурност. Конкуренцията не идва само от хотели, а от платформи като Airbnb, Booking, частни апартаменти и квартири, които често не спазват изискванията, не плащат данъци и подбиват цените. В резултат честните хотелиери влизат в дъмпинг война, която убива качеството и печалбата. А когато най-накрая се появи клиент, той проверява онлайн ревютата – една лоша оценка може да срине целия сезон.
Дори местоположението понякога е пречка. Лоша пътна инфраструктура, липса на паркинг, слаба туристическа среда в района – всичко това прави дори най-добре обзаведения хотел трудно продаваем. Вътрешността на страната е пълна със спящи бази, бивши почивни станции и хотели, които просто не могат да се издържат – нито с чужденци, нито с българи. В същото време в общините се говори за „устойчив туризъм“ и се правят стратегии с нулево реално приложение.
Резултатът е ясен – хиляди хотели се борят не само с пазара, но и с държавата, в която уж се развиват. Туризмът продължава да бъде обявяван за приоритетен сектор, но реално работи под обсада – на чиновници, на закони без контрол, на конкуренция без правила и на институции, които вместо да пазят – прибират. И докато управляващите говорят за иновации, дигитализация и еко туризъм, българският хотелиер брои на ръка не гостите си, а глобите, подкупите и дните до следващата проверка.
