През последните години понятието „бестселър“ в България често се използва свободно – от рекламни кампании в социалните мрежи до медийни интервюта и дори корици на книги. Но в реални пазарни условия, особено на фона на свитата четяща аудитория и средната покупателна способност, стойността зад тази дума изисква конкретни числа и контекст. Какво всъщност значи „бестселър“ в България днес – и колко книги трябва да продадеш, за да те броят за успешен автор?
Според данните на Националния статистически институт (НСИ), през 2023 година в България са издадени 8 568 заглавия с общ тираж от 4,16 млн. екземпляра. Това означава, че средният тираж на книга е едва 486 броя – рекордно ниска стойност, която ясно маркира структурата на книжния пазар у нас: многобройни заглавия, ниски тиражи, насочени към нишови аудитории.
При такива стойности, дори продажба на 2 000 екземпляра се приема от издатели, търговци и книжари като реален пазарен успех. В този контекст думата „бестселър“ се използва основно в маркетинговия смисъл – заглавие, което изпреварва други в рамките на определен месец или категория, без непременно да достига десетки хиляди продажби, както е в САЩ или Великобритания.
За български автор, продажба на над 5 000 екземпляра вече се счита за „литературно явление“, което рядко се случва без медийна подкрепа, участие в телевизионни формати или активен личен бранд. Примерите тук са ограничени: Нидал Алгафари, Людмила Филипова, Христо Калчев приживе, а в по-ново време – писатели, които сами финансират или дистрибутират книгите си чрез социални платформи и директна продажба.
Отделна ниша се оформя от учебни, помощни и религиозни издания, които също могат да достигнат високи тиражи, но остават извън фокуса на литературната критика и класациите.
Любопитна особеност е, че няма централизирана и прозрачна класация за продажби в България – за разлика от „New York Times Best Sellers“, „Der Spiegel Bestsellerliste“ или британската Nielsen BookScan. Най-близо до подобна функция е платформата на верига книжарници като „Хеликон“ или „Сиела“, които публикуват ежемесечни вътрешни класации, но само за собствения си обем. Това прави реалното измерване на „бестселъри“ непрозрачно и субективно.
Тук е и мястото на т.нар. самоиздаване и директна дистрибуция, които през последните пет години рязко промениха пейзажа. Автори като Веселин Стаменов, които продават без посредници чрез свои сайтове или Facebook страници, могат да реализират продажби от хиляди бройки без да се появят в нито една книжарница или класация – доказвайки, че понятието „бестселър“ вече няма нужда от институционално одобрение, а само от ефективна връзка с читател.
Заключение:
В днешния книжен пазар в България бестселър не е статистически етикет, а комуникационна стратегия. На фона на средни тиражи под 500 копия, продажбата на 2 000 бройки означава не просто успех – а превъзходство над десетки заглавия. При това в пазарна среда, в която всеки втори автор трябва сам да бъде и издател, и маркетинг отдел, и дистрибутор.
„Бестселър“ в България не значи това, което значи в Ню Йорк или Берлин. Но точно затова, когато някой успее да достигне този праг у нас, той не е просто автор – а предприемач, комуникатор и, в повечето случаи, човек, който е надскочил самата идея за система.
