Днес, 30 юли 2025 година, Милен Цветков щеше да навърши 59 години. На този ден, когато по традиция се празнува животът, ние мълчим малко по-дълго. Не защото нямаме какво да кажем, а защото гласът на Милен още кънти в нас – силен, безкомпромисен, човешки. Милен Цветков не беше просто телевизионен водещ. Той беше съвест. Болезнено точен. Много често груб. И винаги – истински. През неговите думи минаваше цялата мръсотия на обществото ни, за да се изправи срещу нея – с ирония, със сарказъм, с неподправена вяра, че промяната се случва само когато някой пита неудобните въпроси.
Кариерата му започна като репортер в БНТ, води “Ку-ку”, “По света и у нас”, по-късно и “Здравей, България” в Нова телевизия. Всяко негово появяване на екрана беше повече от присъствие – беше предизвикателство. Той даде глас на обикновените хора. Когато внесе телефонна линия за зрителите – това беше революция. Показваше, че журналистиката не е монолог, а диалог с публиката, с улицата, с живота.
През 90-те години напуска БНТ, защото не търпи цензура. Работи какво ли не – барман, управител, дори месар – за да запази свободата си. После пак се връща. Винаги се връщаше, защото тази професия не му беше просто работа – беше призвание. В “Часът на Милен Цветков” показа, че и в България можеш да бъдеш журналист без намордник. Изслушваше, задаваше остри въпроси, провокираше. Без сценарий. Без угодничество. Без страх.
Животът му беше прекъснат нелепо на 19 април 2020 г., когато бе ударен от дрогиран шофьор, докато чакаше на червен светофар. Амфетамин, кокаин, марихуана – и една скорост, която отне не просто човешки живот, а обществен ориентир. Съдът даде 9 години затвор на убиеца му. Но никаква присъда не връща Милен. Никакъв затвор не компенсира липсата му. Пет години по-късно той още липсва. Още боли. Защото няма кой да задава онези въпроси в ефир – въпросите, които наистина имат значение.
През 2025 г. излезе документалният филм „Милен“ – не за да тъгува, а за да вдъхновява. За да припомни, че когато всички мълчат, гласът на един човек може да бъде повече от медия – може да бъде кауза. Милен не просто питаше. Той живееше с мисълта, че обществото не е статично. Че можеш да го промениш. Че трябва.
Днес, когато щеше да духне 59 свещи, ние нямаме торта, нямаме парти, нямаме ефир. Имаме само спомен. Но той не е минало – той е настояще. Милен ни остави най-важното – смелостта да казваш това, което виждаш. Без редакция. Без страх. Без цена. Пропусна ни, Милене. Но докато има някой, който не се страхува да пита – ти си тук.
