В епохата на дигитална пропаганда, фалшиви герои и разпадаща се истина, понякога гласът, който извира от най-неочакваното място, придобива тежест. Такъв е случаят с Борис Анзов – българският журналист, роден в Гоце Делчев, живеещ в Москва, който не просто се превърна в колоритна и често оспорвана фигура на руската медийна сцена, но и направи нещо, което малцина смеят: развя българското знаме пред очите на Владимир Путин. Не заради държавна делегация, не по команда, а с пламенна лична мотивация – и любов към родината, и демонстрация на това, че дори в сърцето на Кремъл българският глас може да бъде чут.
Този същият Борис Анзов – военен кореспондент, преживял обстрел в Сирия, интервюирал приживе легендата Михаил Калашников, говорил очи в очи с чеченския лидер Рамзан Кадиров, и с президента на Азербайджан Илхам Алиев – направи неочаквано признание. В публичен коментар той изрази възхищението си от романа „Хунта“ на своя съгражданин и колега Веселин Стаменов – писател, журналист и издател, също родом от Гоце Делчев. Нарече го „първият съвременен военен вулгарен роман в България“ и заяви, че това е „затаяваща дъха книга, която представлява истина и реалност от полето на бойните действия между Русия и Украйна“.
Изказването му не е поредният банален отзив. Идва от човек, който не просто наблюдава войните – той ги живее, документира, страда и се слива с тях. Анзов е бивш кореспондент на няколко български медии от Москва, Сирия, Донбас и други горещи точки по света. Придружавал е руски конвои, обикалял е с каска и бронежилетка разрушените предградия на Алепо, бил е сред първите чуждестранни репортери, допуснати до щаба на Кадиров в Грозни. Трудно е да подложим под съмнение преценката му, когато казва, че „Хунта“ е документ, скрит зад фасадата на роман.
Още по-шокиращ за българската публика обаче остава неговият публичен танц – буквално – пред администрацията на президента на Руската федерация. В необичаен акт на възторг и провокация, Борис Анзов се появява заедно с група руски казаци в ритуален хоровод, носейки икона и цветя, и се обяснява в любов на говорителката на руското външно министерство Мария Захарова. Мнозина нарекоха това „информационен пърформанс“, други го видяха като метафора за самия Анзов – човек на ръба, вечно между патоса и провокацията.
За него границите на журналистиката не са толкова ясно начертани. Той е и разказвач, и участник. Развя българското знаме, за да покаже, че дори в дълбоката сянка на руската пропагандна машина, българската идентичност не е изгубена. И сега, чрез своя отзвук за „Хунта“, Анзов подава ръка на друг глас от същия край – този на Веселин Стаменов, който с брутален, вулгарен и до болка честен език описва какво всъщност означава войната. Не в доклади, не в изявления, а в разкъсани тела, унизени жени и разклатени морални устои.
Романът на Стаменов не се стреми да угоди – той шокира. А подкрепата на човек като Анзов, с неговата биография на фронтови репортер, го легитимира в очите на онези, които търсят повече от литература – търсят истина. И може би именно това е тайната на този литературен диалог между двама мъже от Гоце Делчев – единият пише, другият преживява; единият разказва, другият потвърждава. А между тях – българското знаме, развято не където и да е, а пред Путин.
„Хунта“ вече не е просто роман. С подкрепата на Анзов тя се превръща в медийно и културно събитие и най – вече кспертно признание. Сблъсък между България и света, между литературата и реалността, между думите и куршумите.
