Когато текстовите съобщения между председателя на Европейската комисия и ръководителя на глобален фармацевтичен гигант „изчезват“, а отговорът на институцията е мълчание, прикрито зад процедурна арогантност, демокрацията вече не е на командното място. Тя се вози отзад — вързана, със запушена уста.
Фактите са стряскащи: в разгара на една от най-големите здравни кризи в историята на съюза, Урсула фон дер Лайен лично води преговори чрез кратки текстови съобщения с изпълнителния директор на „Пфайзер“ Алберт Бурла. Става дума за договор за над един милиард ваксини и милиарди евро, а когато Ню Йорк таймс настоява за достъп до тези комуникации, Европейската комисия отговаря, че не ги съхранява. Не било задължително. Не били официални документи. Все едно политическата отговорност може да бъде прехвърлена като стара SIM карта в нов апарат.
Резултатът? Съобщенията не само са изчезнали, но са и проверени от един-единствен човек — началника на кабинета на самата Фон дер Лайен. Никой външен орган, никакъв одит, никаква независима проверка. Самата тя решава дали това са документи от значение. В същото време телефонът ѝ е сменян „няколко пъти“, включително в средата на 2024 г. Как удобно.
Това не е просто бюрократичен пропуск — това е институционализирана безнаказаност. Има обвинения, има журналистическо разследване, има дело, но няма срам, няма оставки, няма дори извинение. Само една ледена, неолиберална фасада, която се руши под тежестта на собствената си самодоволна арогантност.
Това не е Европа на Шуман и Аденауер. Това е Европа на „деловите хора“, които сключват сделки зад завеси от „несъществуващи“ съобщения. Това е континент, в който прозрачността се третира като досадна забележка, а гражданите — като публика без значение. Дори пандемията не можа да пробие този елитарен балон.
И ако днес комисията може да унищожи съобщенията за договор за милиарди, утре може да изтрие и самата идея за отговорност. Това е не просто скандал — това е морална катастрофа.
Още по-показателно е, че самата Европейска комисия признава: след проверка на телефона на Урсула фон дер Лайен и приложението Signal не са открити никакви съобщения, отговарящи на искането. Причината? Според Брюксел, те били „временни“, използвани само за организиране на разговори и затова не били съхранени. Или казано без евфемизми — унищожени. В прав текст: договорки за милиарди евро са водени чрез лични съобщения, които впоследствие са изтрити, проверени единствено от приближен, и обявени за незначителни. Това не е случай на чиновническа небрежност — това е умишлено погребване на следи. И когато правото на информация се сблъска с политическата безнаказаност, печели само едно нещо — новата норма на неолибералната наглост.
