Той се движеше с походката на човек, който познава и двете страни на властта. Джамал Хашоги, този изящен говорител на демокрацията в арабски дрехи, се превърна за западния свят в символ на борбата за свободно слово. Убит брутално, изчезнал без следа в саудитското консулство в Истанбул, тялото му разтворено в киселина, гласът му заглъхна, но ехото остана. Това е познатият разказ. Но дали е пълният?
Дълбоко в пластовете на международната политика и медийната романтика се прокрадва и друга сянка – че Джамал Хашоги не е просто жертва на авторитарна разправа, а и агент на по-сложна игра, в която свободата на словото е фасада, а истинският залог са глобални икономически интереси. Бивш приближен до саудитския елит, съветник в различни етапи от живота си на крале и принцове, той познаваше добре не само вътрешния код на властта в Рияд, но и механизмите, по които световната сцена се подрежда около петрол, оръжие и влияние.
В последните години от живота си, докато пишеше критични анализи за Washington Post, Хашоги често говореше за нуждата от реформи и прозрачност. Но в текстовете му се усещаше една странна едностранчивост – риторика, която перфектно съвпадаше с геополитическите приоритети на определени кръгове на Запад. Свободата на словото, за която той се бореше, като че ли винаги беше насочена срещу определени режими – Русия, Иран, Саудитска Арабия – но рядко срещу реалните структури на глобалната финансова олигархия, която ги поддържа или руши при нужда. Хашоги сякаш вярваше, че демокрацията е не просто ценност, а инструмент.
Съмнения се прокрадват, че зад благородното му перо може би стояха и интереси, които надхвърлят неговата биография. Той бе чест гост в международни конференции, в структури, близки до либерални фондации и мозъчни тръстове, които прокарват от години една глобалистка визия за свят, в който държавният суверенитет се подчинява на корпоративната регулация. Някои разследващи журналисти, макар и внимателно, загатнаха, че Хашоги е имал отношения с влиятелни фигури в региона, които работят не толкова за демокрация, колкото за пренареждане на стратегическия контрол над икономически коридори – през Сирия, Катар и Турция.
След смъртта му светът се възмути, медиите го превърнаха в мъченик, а западните елити в символ. Но както често се случва, най-големите герои се раждат в моменти, когато образът е по-полезен от истината. И ако истината за Хашоги никога не излезе напълно наяве, то остава усещането, че зад сълзите на годеницата му и патоса на редакционните статии се крие една по-дълбока битка – не между диктатура и демокрация, а между различни световни елити, които използват журналисти не заради техните думи, а заради ефекта им.
Хашоги знаеше много. Може би твърде много. Може би затова умря.
В геополитиката, както и в океана, невинност няма. Идеологиите са само фината ципа върху кожата на акулите — прикритие, с което силните оправдават апетита си. Хората често бъркат борбата за свобода с глада за влияние. Когато някой започне да критикува царе, а думите му започнат да се въртят по редакциите във Вашингтон и Лондон, той вече не е просто журналист — той е фактор, той е играч. А в тази игра няма съдии, само хищници с по-добро камуфлажно оцветяване.
Историята на Джамал Хашоги не е приказка за добрия човек, победен от лошата империя. Това е урок по реална политика: онези, които решат да плуват сред акулите, трябва да знаят как да се държат. Ако тръгнеш да ставаш акула, без да си гладен като тях, те ще усетят слабостта ти. И ще те разкъсат — не защото си лош, а защото си вкусен.
