Политиката в България вече не е битка на идеи, а панаир на агресията. Някога се спореше с аргументи. Днес се обещават мачкане, трупясване, унищожение. От трибуната не се говори – крещи се. Не се убеждава – сочи се с пръст. И не се предлага по-добро бъдеще – предлага се възмездие, отмъщение, заливане с бензин и подпалване на всичко, което ни дразни. Такава стана речта на политиците. Но още по-страшно – такава стана душата на народа.
Ярък пример е Радостин Василев – не юрист, не реформатор, а гладиатор на злото слово. Влезе в политиката не с визия, а с жлъч. Не с аргументи, а със заплахи. „Ще ги мачкам“, „ще ги зачеркна“, „ще ги трупясам“. Политическата сцена го аплодира, част от обществото – още по-силно. И не защото вярва в него, а защото им се иска някой да бие, да унижава, да наказва. Да върши онова, което на нас не ни стиска. А ние – ще гледаме. Ще злорадстваме.
И ако Василев е градският екзекутор на новия политически език, Костадин Костадинов е неговият пророк. Когато вече не минава „аз съм българин“ и „всичко в името на Отечеството“, той влиза със закани: ще пали, ще трепе, ще залива в кръв. Времената се промениха – и патриотизмът вече не е ласка към родината, а юмрук в лицето на врага. Всяка дума му е куршум. Всяка поява – предсказание за бедствие. Но това не плаши, а привлича. Дали защото сме отчаяни? Или защото злото в нас търси говорител?
Но началото на този път не започна нито с Василев, нито с Костадинов. То тръгна от едно шоу, от един човек, който обърна телевизията в политическа катапулта – Слави Трифонов. Първи той изрече без срам „изчегъртване“. Не реформа – чегъртане. Не бъдеще – наказание. Не обновление – мъст. И този речник – тъмен, отмъстителен, прост – стана новата мода. Влезе в Парламента, после в заглавията, а накрая – и в душите ни.
Нека използваме една метафора, проста и болезнена: не е виновен този, който яде баницата. Виновен е онзи, който меси тестото с жлъч, точи го с омраза и го поднася на народ, който отдавна е забравил вкуса на нормалността. Защото от тази агресия поникнаха политическите плевели – шумни, грозни, но устойчиви. Защото обществото вече не гледа кой какво прави, а кого ще смачка. Кой кого ще унижи. Кой кого ще „закрие“.
Станахме публика в политически Колизеум. Но не в този на Цезар и Спартак. А в евтин, прашен, български вариант, където мечовете са думи, кръвта е символична, но омразата – съвсем реална. И публиката – ние – вече не живеем, за да изграждаме. Живеем, за да гледаме как някой пада. Да се радваме на чуждото нещастие. Да ръкопляскаме, когато някой „наш“ унижи някой „техен“. А утре, когато „нашият“ вече не е на власт, с удоволствие ще го видим размазан.
Политиците не са виновни. Те просто играят по музиката, която ние им пускаме. Ние, които вече не се възхищаваме на успеха, а на погрома. Които не мечтаем, а отмъщаваме. Които не сме добри, но и не искаме другите да са добре.
И когато следващият бъде изчегъртан, няма да е политик. Ще е човек. Ще си ти. Ще съм аз. И никой няма да остане да ни защити.
В България омразата вече не е инструмент. Тя е идеология. Религия. Зрелище. И – най-лошото – национална идентичност.
