Бойко Борисов отново обяви, че няма да се кандидатира за държавен глава. Че се оттегля. Че няма да бъде депутат. Че младите трябвало да поемат отговорността. Звучи като дежавю. Защото е такова. Десетки пъти в последните години лидерът на ГЕРБ е правил почти същата заявка – само за да се върне още по-силен, още по-властен, още по-непрозрачен. Когато Борисов каже „няма да“, в българския политически превод това често означава: „още не съм решил как точно да го направя“.
Най-яркият пример за това е прословутото му изказване, че никога, при никакви обстоятелства, няма да управлява с ДПС. Тези думи са повтаряни като мантра от 2009 г. насам, като етикет за „чистота“ и „антисарайност“. И все пак – в продължение на повече от десетилетие всяко едно правителство на ГЕРБ оцеляваше или се градеше с негласната подкрепа именно оттам. Гласуванията в парламента, синхронът в ключови решения, тишината между ударите – всичко това говори повече от думите.
Същата амнезия на думи имахме и при данъчната политика. Борисов многократно се заканваше, че няма да пипа ставките, че няма да се увеличават данъци. И само няколко месеца след това – ДДС се повиши с аргумента, че е „временно“. Временният данък стана постоянен, както и постоянните уверения, че всичко се прави „в полза на народа“.
Но няма по-гротесков пример от епопеята „влизам – излизам“ в парламента. След всяка загуба на избори, Борисов обявява, че няма да бъде депутат. Че се оттегля. После се кандидатира. После влиза. После се отказва. После пак влиза. На последните избори се закле, остана няколко дни и пак се отказа. Поседните години обаче остана. А в същото време управлява парламентарната си група с желязна ръка, диктува политиката, раздава квалификации и инструкции.
Тази двойнственост стана стил. Борисов твърди, че не се меси в съдебната система, че никога не би си позволил да влияе на главния прокурор. Само че Сотир Цацаров и Иван Гешев – най-противоречивите фигури на прехода – са плод на същата политическа инфраструктура, поддържана от Борисов. Гешев дълго време бе наричан „недосегаем“, и то именно в онези години, когато ГЕРБ държеше всички лостове на властта.
Нека си спомним и прословутата му фраза, че „само народът може да ме свали“. Казана с увереността на човек, който не се страхува от протестите. Но когато през 2020 г. хиляди излязоха по улиците, отговорът бе силов: арести, насилие, пълна мобилизация на МВР, включително срещу журналисти и адвокати. Вместо отговор на улицата, Борисов се скри в джипката – онзи емблематичен бронзов амвон на властта, от който се изливаше „народна мъдрост“ на живо във Facebook.
И джипката уж беше в миналото. Борисов обяви, че повече няма да се качва в нея, че разбрал какво дразни хората. И какво стана? При първите турове на избори – джипката отново излезе. Отново пред камерите. Отново обещания, отново обиколки, отново народен лидер в движение. Единствената разлика беше, че този път монологът беше малко по-сдържан – но пак монолог.
Колко пъти чухме „няма да строим Белене“, а после – „ще го строим, но с чужди инвеститори“? Колко пъти Бойко Борисов се обявяваше за проевропейски лидер, докато прегръщаше Путин и се усмихваше на Ердоган? Колко пъти твърдеше, че Пеевски няма да бъде фактор, за да гледаме как години наред едни и същи имена пишат законите и контролират институциите?
Въпросът днес вече не е дали да вярваме на Бойко Борисов. Истинският въпрос е защо все още някой се преструва, че му вярва. Защото в случая с Борисов думите никога не означават намерение, а само сигнал. Понякога – сигнал за отстъпление, друг път – за маневра, но никога за истина. Политическата памет на България е къса, а той знае как да я използва.
Така че, когато Борисов каже „няма да се кандидатирам“, вероятно вече е написал речта за следващия си мандат.
