В Балканската прегръдка на Херцеговина, в подножието на опърпаното небе и планинска тъга, има едно село, което не съществува – и същевременно крещи. Пребиловци. Не го търсете на туристически карти. Това е мястото, където човешката злоба надмина дъното на ямата.
На 6 август 1941 година, точно в 7:30 сутринта, усташите започват най-масовото хвърляне на живи хора в естествена пропаст – Голубинка. До 13:30 същия ден, 470 души – жени, деца, старци – са хвърлени живи, удряни в камъните, премазвани, някои оставени да стенат в тъмнината, докато не настъпи и тяхната тишина.
Бебета са хванати за крачетата и размазани в стените на училището. Момичета са изнасилвани от тълпи в класни стаи, превърнати в кланици. Майки са молили да бъдат убити преди децата им. Никой не чул.
Това не е художествена измислица. Това е свидетелствано. Това е документирано. Но и до днес – няма „Аушвиц“ за сърбите, няма европейска резолюция, няма сълза от онези, които крещят „никога повече“.
След войната – тишина. През 1990 г. са ексхумирани костите от ямата. Полагат ги в крипта под нов храм. През 1992 г. хърватска армия в Босна взривява храма и разпилява костите отново.
„За втори път убиха майка ми“, казва един от оцелелите.
Днес в Пребиловци живеят малцина. Църквата е възстановена. Има надгробни плочи, където под една фамилия има 17, 18, дори 22 души – цели родове избити за една сутрин. „Прощаваме, но не забравяме“ – казват местните. Но светът забрави.
Във време, когато от всяка трибуна се говори за памет, за човешки права, за борба с омразата, Пребиловци стои като язва на съвестта на Европа. Никой не поиска прошка. Никой не понесе вина.
83 години по-късно – Пребиловци е не село, а евангелие. На страдание. На тишина. На геноцид. И ако не говорим за това – не сме народ. А сенки.
„В тази яма умря човечеството. И още не се е върнало.“ — надпис, скрит в криптата на Пребиловци
