Тишината около Христо Иванов не е просто отсъствие на звук – тя е диагноза. След като коалицията „Демократична България“ претърпя исторически срив на евроизборите през 2024 г., а личният рейтинг на Иванов удари дъното, бившият министър и лидер на „Да, България“ подаде оставка, облечена в познатите му до клише фрази за „отговорност“ и „демократична култура“. Но зад тази фасада от отегчителни принципи се крие нещо по-сериозно: поредният опит на Христо Иванов да се внедри в системата, която уж цял живот громи.
По информация на „Дейли Прес“, Иванов е започнал да търси политическо и задкулисно лоби, с което да реализира лична амбиция за висш магистратски пост – не къде да е, а в Прокуратурата. Позиция като член на Висшия съдебен съвет, а дори и като кандидат-главен прокурор, са обект на негови разговори в тесен кръг от „реформаторски елити“ и бивши посланици.
Звучи абсурдно? Само на пръв поглед. Христо Иванов се доказа като майстор на трансформациите: от критик на Борисов до министър в кабинета му, от независим експерт до коалиционен играч, от човек на улицата до апаратчик. Нищо от това обаче не се превърна в успех, защото никога не беше автентичен.
Краят на „Да, България“ като релевантна политическа формация не дойде внезапно. Дойде бавно, но неумолимо – в момента, в който Иванов започна да звучи като политик, а не като човек с кауза. Партията му се превърна в еталон за елитарна самоизолация, говореща на „половин София“, но глуха за останалата част от България.
След фалстарта на акцията „Росенец“, след провалената съдебна реформа и след дългото участие в парламент без реално постижение, политическата трайност на Иванов изтече. Той не беше отхвърлен, а просто забравен.
И както се случва често у нас – когато една врата в политиката се затвори, се отваря капандура към съдебната система. Прокурорски пост би дал на Иванов онова, за което винаги е мечтал: власт без избори, влияние без отговорност и още една възможност да пренапише своя провал като съдба на нацията.
Но той остава винаги недостойният. Не защото е корумпиран, а защото се преструва на морално по-висш от всички, докато при първа възможност търси същото онова място до софрата, което цял живот заклеймява.
Историята с Христо Иванов не е за реформатор, който се е уморил. Това е история за един човек, който така и не израсна от ролята си на вечно кандидатстващ. За власт. За признание. За история. И никога не получи нищо от това.
Коментар от Ян Стоев:
Не стига, че провалиха доверието на избирателите, не стига, че не успяха да изпълнят нито една от гръмко прокламираните си „реформи“, а сега същите тези хора – доказано безрезултатни и отхвърлени от обществото – отново пълзят към властта. Наричат го „нов шанс“, „реална възможност“, „гражданска енергия“. Всъщност е просто наглост – да искаш отново да управляваш, след като вече си доказал, че не можеш. Да търсиш високи постове, когато дори като редови политик си останал напълно безполезен.
Тази повтаряща се наглост на политическите фигури, които претендират за морално превъзходство, но на практика никога не носят реална промяна, е болестта на българската демокрация. Властта у нас не се търси, за да се служи – търси се, за да се оцелява. И когато един Христо Иванов, със сринат рейтинг, провалена партия и нулево доверие, се оглежда за нова роля – като магистрат или прокурор – обществото трябва да се запита: колко още ще търпим некадърността да се прегръща с властта?
Коментар от редакцията на „Дейли Прес“ по повод продължаващото мълчание на Христо Иванов – бивш лидер, бивш моралист и, изглежда, бъдещ магистрат.
