В сърцето на каменната планина, под сянката на вековни борове и зъберите на Стара планина, лежи вход към друго време — място, където тъканта на вековете е изтъняла, и дъхът на древните още тежи във въздуха. Пещерата, която днес хората наричат „Бачо Киро“, някога е била Порталът на Първите.
Там, в мрака на вечната утроба на Земята, се събрали воини, ловци и носители на Песента на Зората. Те дошли от далечни земи, където Слънцето гали пясъците на безкрайни пустини и морето пее в ритъма на Луната. Техните ръце създавали оръжия от камък, остри като сълзите на звездите, а шии им обкичвали с амулети от кост, зъб и бивни — не просто украшения, а печати на принадлежност, символи на кръв и дух.
По костите, скрити дълбоко в прахта на хилядолетията, личат рези — знаци, непонятни за непосветените. Някои казват, че това били календара на Лова, други — че са били молитви към Небесната Майка, трети — че това е било броенето на душите, върнали се при Предците.
Но Първите не били сами. Преди тях в тази утроба на планината живели други — Сивите Сенки, които древните познавали по по-мощните им тела и тихите им стъпки. Те обитавали Земята от незапомнени времена, но не носели амулети, не изписвали знаци. Силата им била в мускула и в инстинкта, а не в символа.
Когато Първите дошли, Порталът на Пещерата станал арена на съжителство и сблъсък. Две раси, два начина да гледаш на света — едните, с умове, отворени към невидимото, и другите, заковани в ритъма на вечния лов. Някои от Сивите Сенки приели даровете на Първите — украсили телата си, научили се да разчитат знаците, да носят историята върху гърдите си. Но за повечето било късно — Песента на Зората ги изместила, а сенките им се стопили в паметта на земята.
От тази пещера, от този праг между светове, Първите тръгнали по реките и долините на света. Пресекли гори, пустини и ледени земи, достигнали морета и океани, минали дори граници, които не са от земя, а от дух. И където и да стъпили, носели символите, песните и знаците на утрото.
Сега, когато човек влиза в Пещерата на Вечния Праг, студът докосва кожата му, но и нещо друго — шепот, идващ не от вятъра, а от самите кости на земята. Това е гласът на Първите, които напомнят, че всяка стъпка, която днес води към звездите, е започнала в мрака на древната пещера, където човек за първи път изрисува душата си.
