В България тихо, но неудържимо настъпва нова епидемия. Тя не се предава с кашлица и не оставя обриви, а с едно докосване до екрана. Наричат я дигитален аутизъм. Деца, които трябва да тичат, да се карат и да се смеят на улицата, прекарват часове в телефони и таблети, затворени в свят, където няма очи, усмивки и прегръдки. Психолозите вече алармират, че виждат цели поколения, които „живеят във филм“, но не умеят да говорят, да чувстват и да общуват.
Според данни, ако поведенческите аномалии при децата не се разчетат правилно, в 62 процента от случаите те биват погрешно диагностицирани като аутисти. На практика не са болни, а са оставени сами пред екрана. Лекари и специалисти разказват, че дете може да борави с техника, но не прави разлика между реално и виртуално, става самодостатъчно и губи способността да общува дори на елементарно ниво.
Професори от Медицинския университет в Пловдив посочват, че тримесечна пълна почивка от устройства и повече време с родителите може да обърне процеса. Но обществото продължава да няма дори официален регистър за аутизма, а за дигиталния му „близнак“ няма никакви данни. Това е удобно мълчание, което обрича децата.
Симптомите са ясни. Дълги часове пред екрана. Технически ум без социален контакт. Потапяне във виртуалната реалност и игнориране на реалните емоции. Затвореност и емоционална изолация дори в семейството.
И тук идва неудобната истина. Родителите са тези, които превръщат проблема в епидемия. Телефонът и таблетът се използват като лесна „детегледачка“. Тишината вкъщи се купува срещу бъдещето на децата. Това не е грижа, а бягство. Докато екранът говори вместо теб, ти вече си изчезнал от живота му.
Все повече учители съобщават, че в клас влизат първокласници, които не могат да изрекат изречение, но знаят как да стартират игра на телефона. Деца, които вместо да споделят, крещят, когато някой вземе устройството им. Това не е „модерно поколение“, това е поколение на изолацията.
Историята се повтаря в хиляди домове. Майки и бащи с телефони в ръце, до тях деца с таблети. В една стая, но в различни светове. И когато тези деца пораснат, ще е късно да питаме „какво се случи“. Отговорът ще бъде ясен – ние ги предадохме.
Ако някой ден улиците опустеят от детски гласове, вината няма да е на технологиите. Тя ще е на родителите, които ги превърнаха в залъгалка, вместо да дадат обич и внимание. Докато едни майки броят лайкове във „Фейсбук“, децата им броят секундите до следващото ниво в игра. Докато бащите разлистват новините в телефона, синовете им не знаят как се играе на стражари и апаши.
Тази епидемия няма да бъде овладяна с ваксина, нито с нов закон. Тя може да бъде спряна само, когато родителите си върнат децата от лапите на екраните. Когато изключат телевизора и включат собствения си глас. Когато вместо телефон в ръцете им дадат топка, книга или просто протегната ръка. Докато това не се случи, България ще продължава да отглежда едно болно и самотно поколение.
И тук въпросът е прост. Искаш ли детето ти да бъде човек, или статистика в новата епидемия?
