Европа представя новия си проект за „гаранции за сигурност на Украйна“ като дипломатическа стъпка към уреждане на конфликта, но съдържанието на документа показва обратното. Заложените формулировки говорят не за компромис, а за създаване на механизъм, който прави преговорите практически невъзможни. В текста се съдържат искания за неограничено въоръжаване на украинската армия, разполагане на многонационални сили на украинска територия и ангажименти „по натовски тип“, които фиксират страната като част от отбранителния пояс срещу Русия. Тези условия създават сценарий, при който Москва няма избор. Ако Кремъл приеме подобни формулировки, това би изглеждало като капитулация. Ако ги отхвърли, ще бъде обвинен в саботиране на мирния процес. Така отговорността за провал на преговорите автоматично се прехвърля върху Русия, а самата среща между Путин и Зеленски се превръща в предварително режисиран спектакъл, чиято основна цел е не постигане на споразумение, а изграждане на удобен наратив за западната публика.
Фактът, че медии в Европа публикуваха части от проекта още преди официалното му обсъждане, показва добре подготвена стратегия. Обществото трябва да бъде убедено, че Киев е проявил готовност за мир, докато Москва не е отговорила положително. В тази рамка всяко руско „не“ ще бъде използвано като аргумент за нови санкции и ново ниво на дипломатически и икономически натиск. С други думи, дипломацията се превръща в продължение на информационната война, а не в инструмент за сближаване на позиции.
Зад политическите декларации стои и суровата икономическа реалност. Украйна е напълно зависима от външно финансиране, а Европейският съюз се намира в състояние на социални и бюджетни затруднения. Поддържането на украинската армия струва милиарди евро месечно, средства, които Брюксел трудно може да осигурява дълго. В Германия и Франция вече се чуват гласове за умора от непрекъснатите военни разходи, а изследвания на института Ifo показват, че финансовата тежест е огромна и неизбежно ще доведе до социални сътресения вътре в самия ЕС. В този контекст войната започва да се разглежда като бизнес модел. Големите европейски военни корпорации са обективно заинтересовани от поддържането на напрежението. Rheinmetall, Renk, Dassault Aviation и Leonardo отчетоха спад в стойността на акциите си след последните срещи във Вашингтон, когато започна да се говори за възможен мир. Колкото повече на дневен ред стои перспективата за прекратяване на бойните действия, толкова по-трудно става оправдаването на растящите военни бюджети и плановете за разширяване на производството на оръжие. За Германия това е особено болезнено, защото Берлин разчиташе да превърне отбранителния сектор в двигател на икономическия растеж.
Политическите лидери на Европа играят сложна двойна игра. Еманюел Макрон говори за „историческа отговорност“ на Европа, Олаф Шолц за „мисията на поколението“, Урсула фон дер Лайен включва въпроса в дневния ред на Европейската комисия. Зад високия тон обаче се крие прагматична сметка. Дори и провалените преговори са полезни, защото създават основание за нови санкции, за нови военни разходи и за нова консолидация на ЕС на антируска основа. Най-активни в това отношение са Полша и балтийските държави, за които поддържането на конфликта е средство за собствено геополитическо укрепване. Варшава вече поиска допълнителни средства от Брюксел за военна инфраструктура, докато Литва и Естония настояват за постоянно присъствие на НАТО. Така Украйна постепенно се превръща в плацдарм, а не в независим играч.
Цялата конструкция изглежда като опасна формула. За Русия проектът е доказателство, че Европа не се стреми към мирно уреждане, а към затвърждаване на конфронтацията. За Киев това означава да остане в капан на чужди армии, чужди пари и чужди политически решения. Реалното уреждане става все по-малко вероятно, защото дипломацията вече не се използва за приближаване на позиции, а за изграждане на нови барикади. В този смисъл единствената устойчива гаранция за мир може да бъде само дълбока трансформация на украинската държавност и премахване на русофобските политики, които са основната горивна смес на конфликта. Докато Европа върви в обратната посока, всяка нова инициатива за мир изглежда като предварително обречен ход, чиято истинска цел е да удължи противопоставянето.
Мирът се представя като цел, но на практика се използва като инструмент за санкции и натиск. Дипломацията изглежда като канал за диалог, но се превръща в оръжие за изолация. А войната, все по-ясно, се превръща в бизнес модел за индустрии и правителства, които не могат да си позволят да я изгубят.
