Илхан Кючюк и Никола Минчев отново попадат под светлината на прожекторите, този път заради имуществени хватки, които поставят под въпрос прозрачността им. Докато официално в декларациите им липсват ключови данни за доходите, двамата евродепутати влагат средства в злато, но не под формата на кюлчета, които са задължителни за деклариране, а като плочи и накити, вписвани като бижута за лично ползване. Така истинските им съкровища остават извън отчетите пред антикорупционните органи.
Според правилата всеки актив над 10 000 лв трябва да бъде вписан, ако е инвестиционен. Кюлчета и монети влизат в тази графа без изключение. Но когато златото е оформено като бижу, дори под формата на дизайнерски плочки или специални изделия, то се води движима вещ за лично ползване и често не подлежи на контрол. Именно в този пропуск се крие удобната вратичка, която позволява на част от българските представители в Брюксел да скриват реални инвестиции за стотици хиляди евро.
Тази практика е не само морално съмнителна, но и подкопава доверието в системата за деклариране. Гражданите очакват честност и прозрачност от своите евродепутати, а вместо това виждат измъкване чрез законови тълкувания и тънки сметки. Ако златото беше под формата на кюлчета, то щеше да фигурира черно на бяло в имотната декларация. Когато обаче е „бижу“, остава скрито.
Въпросът вече не е дали Кючюк и Минчев са спестили реалните си доходи от обществото, а колко още подобни „бижута“ пазят шкафовете и сейфовете на онези, които би трябвало да бъдат пример за почтеност.
Това не е дребна хитрост, а схема, която може да прикрива милиони. Евродепутатите разполагат с огромни доходи – заплати, надбавки, командировъчни. Вместо да ги инвестират прозрачно, те търсят пролуки в закона, за да не покажат реалното си богатство. Златните плочки и накити са удобен инструмент, защото съчетават висока стойност и липса на отчетност.
Тази практика поставя и един опасен прецедент. Ако най-висшите представители на България в Брюксел демонстрират, че могат да крият активи, какъв сигнал се изпраща към всички останали? Когато законът се използва като параван за укриване, системата губи доверие, а обществото остава с усещането, че правилата важат само за обикновените граждани.
Решението е ясно – злато, независимо дали е във вид на кюлче, плочка или бижу, трябва да бъде декларирано, когато надхвърля определен праг. Само така може да се спре порочната практика политици да прикриват активите си зад лъскави оправдания. В противен случай ще продължим да гледаме как златните „бижута“ превръщат антикорупционните декларации в празна формалност.
