Днес Иво Сиромахов излезе от страницата си във Фейсбук с поредната боза, облечена като „сатиричен текст“. Той подреди галерия от познати кадри – мизерни стаи с печки на дърва, деца в калпаци и цървули, катаджия с цвете, батка със селфи, баба и дядо за ръце – и реши, че това е България. По неговите думи иронията трябва да изобличава, но всъщност написаното звучи като стендъп за столични сноби.
В текста си Иво Сиромахов подрежда картина от банални, често пошли образи, които обикновено циркулират във Фейсбук: стаи с печки на дърва и родопски одеяла, деца в народни носии, козички с тъжни очи, катаджии с цвете в ръка, селфита на батки с благотворителен жест. Всички те са представени като комични и унизителни символи на българската действителност. Авторът свежда целия живот на народа до една галерия от клишета, които изглеждат едновременно трогателни и жалки. В неговия прочит миналото е мизерия, традицията – провинциална инатливост, добротата – наивна показност, а надеждата – крехко клише, захлупено в социалната мрежа.
Тази редукция е удобна. Лесно е да разкажеш за България като за провинциална сцена, в която хората се снимат с кафета, даряват стотинки, или се хващат за ръце като карикатури на „истинската любов“. Но това е поглед отгоре, поглед на циничен зрител, който не иска да влезе в самата стая, да усети мириса на дърва, или да види сълзата на стареца, който дарява смачкани левове. Истината е, че тези кадри не са „умилителни“. Те са сурови и честни. В тях няма измислена поза, а живот в най-грубата му форма.
Когато детето носи калпак и потури, то не „псува Европа“, а просто облича костюм, който пази памет. Когато козичката гледа тъжно, това е живот, от който зависи едно семейство, а не еко-плакат. Когато старецът дава левче за църква, това е вяра, която държи цели села живи. Смешно е само ако решиш да го гледаш с насмешка. Ако го погледнеш сериозно, ще видиш, че това е единственият останал капитал на народа – памет, вяра и оцеляване.
Ето защо, уважаеми Сиромахов, твоят текст е не толкова сатира, колкото стендъп за скучаещи столичани. Ти виждаш народното одеяло и казваш „мизерия“. Аз виждам историята на дом, в който три поколения са израснали, и казвам „корен“. Ти виждаш калпака и потурите и казваш „карикатура“. Аз виждам детство, което знае повече за себе си, отколкото десет поколения инфлуенсъри.
Смешно ти е, че батка дава 20 лева на бездомник. Да, звучи пошло, звучи показно. Но ако този бездомник е ял храна вечерта, защото някой е искал да се покаже, пак ли ще се смеем? В твоята картина няма място за простата истина, че дори суетата може да бъде добрина.
А какво да кажем за катаджията с цвете? Той е клоун в твоя текст. Но в нечии очи е първият мъж, който някога е подарявал цвете. Виждаш ли трагикомедията? За теб е смешка, за нея – спомен.
Ти избираш да бъдеш забавен. Но животът на тези хора никога не е бил смешен. Сатирата има смисъл, когато е нож срещу силните. Когато е подигравка с бедните и беззащитните, тя е просто евтина гримаса.
И за да приключим – с думи не мои, а на един, който знае по-добре от нас:
„Народ, който не уважава миналото си, няма бъдеще.“ – Васил Левски. Сиромахов избра да се смее на миналото. Ние избираме да го уважаваме.
