Дълбоко в сърцето на Странджа планина, скрито под надвиснали корони, в усоен дол, където времето е спряло, се намира едно от най-мистичните и силно енергийни места в България — Индипасха. Малцина го познават, още по-малко стигат до него. Но онези, които веднъж са го посетили, никога не забравят усещането: тишина, покой, магия, дъхът на древност… и надежда.
Светилище извън времето
Индипасха не е просто скално оброчище. То е живото свидетелство за хилядолетна духовна връзка между човека, природата и космоса. Смята се, че е едно от най-древните действащи светилища в Европа – обитавано от древните траки, обожествявано от езичници, възприето от християни и посещавано от хора от всякакви религии и вярвания. Векове наред то остава живо – като пулс на земята, биещ в ритъм със сърцата на търсещите.
Според местните хора, тук водата е жива, светена, лековита. Бликва изпод величествена скала и събира в себе си не само дъжд и мъгла, а и хилядолетия енергия. Мястото се нарича аязмо – лечебен извор, чиито води даряват изцеление и пречистване. Над него хората отдавна са създали импровизиран параклис – с икони, свещи и кандило. Защото тук Бог не е един – той е общ. „Тук идват всякакви хора – православни, католици, мюсюлмани. Всеки се моли на своя Бог и не пречи на другия, защото тя – Силата – е една за всички“, казват старите хора.
Суеверие, култ, вяра – обединени в един символ
Вървейки към извора, няма как да не забележите нещо странно – на дърветата около аязмото висят безброй парченца плат, връзки от дрехи, символични предмети. Те са оставени от хората, дошли с надежда – за здраве, за спасение, за прошка. Стар езически обичай гласи, че „както парцалчето виси между небето и земята, така и болестта, мъката или тревогата остават там – между световете, загубени в нищото“. И всеки, който завърже едно парче плат, си тръгва с чувството, че е оставил част от товара си там – на Индипасха.
От тракийски жертвени ритуали до легендите за Зевс
Една от най-силните легенди, свързани с Индипасха, ни отвежда към древните траки и техните мистерии. Разказва се, че на това усойно място жрици са предсказвали бъдещето чрез обреди, жертвоприношения и ритуали с вода. Водата тук е свещена – извор на живот, изцеление и божествена енергия.
Друга, още по-древна легенда, обвързва мястото със самото раждане на Зевс. Според митологията, Рея – майката на Зевс – го скрила в пещера, за да го спаси от баща му Кронос. Там го кърмила свещената коза Амалтея, която по-късно Кронос наказал, като я закачил да виси „нито във водата, нито на земята“ – между световете. Така символиката на висящото между небето и земята – и днес жива в обичая с парцалчетата – придобива още по-дълбоко измерение.
Биволът, който прогледнал
Най-обичаната местна легенда обаче е по-проста – и затова по-човешка. Тя разказва как аязмото било открито от… бивол. Животното, остаряло и ослепяло, било пуснато на свобода в гората. След три дни се върнало… прогледнало. После отново ослепяло, после пак прогледнало. Стопанинът го проследил – и така открил извора, в основата на скала, в усоен дол. Оттогава мястото е свещено – и почитано.
Как да стигнете до Индипасха
Светилището се намира в Природен парк „Странджа“, между селата Сливарово, Граматиково и Кости, на около 20 км от Малко Търново. За да стигнете, има два основни маршрута:
- От Малко Търново към Граматиково: малко преди мост над река Велека има указателни табели. Поемате по черен път (около 5–6 км), който ви отвежда до уширение с пейки. Оттам пеша по стръмна пътека – около 40 минути.
- От пътя между Царево и Малко Търново – в района на местността Качул (при моста над Велека) има чакълиран горски път, по който се стига до отбивка нагоре в гората.
- Алтернативен достъп има и от село Сливарово, но пътят е лош, макар добре обозначен.
На мястото ще откриете кът с пейки и маси, както и стръмна пътека, водеща надолу към самия извор, който блика изпод величествена скала – сърцето на Индипасха.
Зелена магия и тишина
Най-голямото вълшебство на Индипасха обаче не е в легендите, нито в иконите. То е в атмосферата. Долът, където се намира аязмото, е толкова усоен, че дори в най-горещите дни слънцето трудно достига до земята. Светлината се процежда през зелените корони, а въздухът носи аромат на мъх и влага. Камъните са обрасли със зелен мъх, а снимките, които човек прави тук, винаги придобиват странен, почти извънземен зеленикав оттенък – сякаш самата природа е оцветила картината, която иска да запомниш.
Името – Индипасха
Произходът на името „Индипасха“ не е напълно ясен. Някои го свързват с Великден („пасха“) и смятат, че лечебната сила на водата е най-силна в седмицата след празника. Други говорят за „анти-Пасха“ – езически контрапункт на християнския празник. Така или иначе, тук историята не е в датите, а в усещането.
Финал без край
Гледката долу секва дъха. Разговорите заглъхват. Тишината е почти плашеща. Между клоните светлината се прокрадва като мисъл, а шумът на водата звучи като молитва. Времето тук не тече. То витае. И когато си тръгваш, нещо в теб остава.
Индипасха не е туристически обект. То е изпитание. За душата. За вярата. За онова неуловимо, което човек търси, когато остане сам. И понякога го намира – в долината на мъха, водата и мълчанието.
—
Ако иска
