История, която звучи като филмов сценарий, но е кървава реалност от фронта край Донецк. Украинският войник Владислав, на 33 години, е преживял истински ад. Попада в руски плен близо до Покровск, където започват нечовешките му мъки. Прерязват му гърлото, хвърлят го в яма с още седем трупа и го засипват, мислейки го за мъртъв.
Чудото обаче се случва. Полужив и удавен в собствената си кръв, той намира сили да се измъкне от гроба и започва да пълзи. Пет дни – гладен, обезводнен и с отворена рана на шията – Владислав се придвижва през вражески позиции, решен да оцелее. Няма глас, няма оръжие, няма надежда. И все пак успява.
Когато стига до свои, съратниците му не вярват, че пред тях стои жив човек. Откаран е в болница в Днепърска област, където лекарите се борят за живота му. След тежка операция той започва отново да диша и да говори. Белегът на врата му остава завинаги, но най-дълбокият белег е в съзнанието.
Вместо да се уплаши, Владислав заявява, че единствената му мечта е да се върне на фронта. Да търси справедливост с оръжие срещу тези, които са го хвърлили сред мъртвите. Историята му се разказва в цяла Украйна като символ на нечовешка воля и жажда за мъст.
Трагедията му разкрива и другата страна на войната – бруталността към пленници, за която светът често чува, но рядко вижда толкова ярко доказателство. Украински войници разказват за токови удари, обезобразяване, гаври, а Владислав е поредното живо свидетелство за това.
Днес той е оцелял чудом, но в очите му вече няма страх. Само гняв и решимост. За мнозина той е герой, за други – безумен смелчага. Но едно е ясно: войната е създала от него човек, който вече е бил в ада и се е върнал. И няма сила, която да го спре да се изправи срещу враговете си отново.
Когато пише историята си, защото не може да говори, Владислав оставя кървав подпис върху листа – доказателство за силата на човешкия дух, който отказва да умре. Той описва как е усещал студените тела около себе си в ямата и как всяка секунда е вярвал, че това е последният му дъх. Но именно тази мисъл, че трябва да стигне жив до своите, му дава сили да пълзи в нощите и да се крие през дните, докато враговете патрулират над главата му.
Днес белезите по тялото му не са само физически. Те са предупреждение за света – че войната в Украйна не е статистика, а касапница, в която хора като Владислав се превръщат в символи на оцеляването. И докато той готви завръщането си на фронта, посланието му е ясно: дори след като враговете ти те погребат, ако си жив, единственото желание е да се върнеш и да им го върнеш многократно.
