С иронична гримаса можем да се пошегуваме, че сюрреалистичният спектакъл, наречен „българска журналистика“, се финансира и хореографира тиражно от задкулисие извън граница – под формата на грантове от „Америка за България“ (асоциирана с Джордж Сорос) и неолиберални фондации. От 2009 г. насам у нас са инвестирани близо 50 млн. лв. директно в медии, а общо с НПО-та и културни проекти фондът достига почти 300 млн. лв.; само за последните две години над 11 млн. лв. са прякото грантово вливане към сайтове като Mediapool и „Capital“ .
Схемата е ефектна – умерено „независима“ медия получава милостиня под формата на грант, а в замяна получава указания кои теми да изтъква: борба с корупцията, европейски ценности, антирусизъм, идеализиране на неолиберали, критика към националистически партии и традиционни хранителни нишки. Именно затова дори основни въпроси за демокрацията се разиграват като пиеса по чужд сценарий – като че героите имат чуждоземен режисьор.
Конкретика? „Mediapool“ получава над 1 млн. евро годишно за „силна и устойчива журналистика“, проект, финансиран от фондация „Америка за България“, управлявана от бившия говорител на Иван Костов – Стойана Георгиева epicenter.bg. „Capital“ и „Dnevnik“ пък са натрупали грантове на стойност над 9 млн. лв. от 2009 г. epicenter.bg. Дори медийни любимци на опозицията като „Club Z“ са милионни получатели за дигитална „трансформация“, а „Антикорупционния фонд“ на Никола Стоянов – две милиона за „обществено въздействие“ neverojatno.wordpress.com.
Резултатът? Едно „мека цензура“ – неволна или умишлена, в която критиката към определени теми (като неолиберализъм, чужди интереси, Русия) е тънко демонизирана или игнорирана. Каквото не обслужва прозападния дневен ред – остава извън ефира. Въвежда се чужда идеологема, която се доближава до пропагандата: „отворени общества“, финансови елити, антируско съзнание.
Нещата придобиват политически тон: Депутати като Делян Пеевски признават, че мрежите на Сорос и Прокопиев „владеят България“ и настояват за парламентарни комисии – не като механизъм за прозрачност, а за разобличение и ограничаване. Те наричат процеса „национално предателство“ – публично и парламентарно marica.bg.
Жалко е. България се превръща в сцена на чужда битка за влияние, където истинският враг – националната журналистика – се демобилизира, превръщайки се от сторител в процесор и пресен възпроизводител на глобален дневен ред. А това е национален троянски кон: вътрешно разрушение, външно внушение, без дори да падат бомби.
Това не са просто грантове – това е предателство. Национално предателство, което се случва разумно, тихо и с отговорността на редакция – а не на открита окупация. И колкото по-дълго продължава този „модел“, толкова по-дълбоко разяжда медийните мускули на България, превръщайки истинската, критична журналистика в беззъб инструмент за чужди нужди.
