В театъра светлината не прощава на никого. Тя разголва до кости дори най-умелите преструвки, изважда на показ всяка гънка на сърцето. Иван Балсамаджиев – Иване, къде ли са сега твоите ръкопляскания, твоите тихи шеги зад кулисите, искреният ти смях?
Роден в малкия Троян, Балсамаджиев пренесе синовната си обич към майка си и баща си на сцената – обич, която се превърна в люлка за поколения млади артисти. През 1977 година излезе от ВИТИЗ с прекрасно обещание в погледа си, а този поглед до последно сияеше с детско удивление пред живота. Работи във Видин, Перник, София – на сцената и зад кулисите беше еднакво всеотдаен. Легенди се носят за неговата отдаденост и чувство за хумор, с които изправяше най-смълчаната зала на крака.
А той носеше свой вътрешен свят, пълен със светъл, понякога тъжен хумор. “Артистът живее между два аплодисмента: този на публиката и този на живота. Първият се чува – вторият се усеща”, казваше често. И цялото му присъствие говореше за този невидим аплодисмент, който топлеше душата дори когато прожекторите угаснат. А угаснаха за Иван твърде рано – на 3 април 2010 година.
Колеги си спомнят как с неговата тиха щедрост помагаше на младите да преодолеят страха и камерните кризи на първата роля. “Грешките са човешки, а артистичните – по-човешки”, смееше се, когато някой забравяше реплика. Никога не отказа ръка, дума, усмивка. Когато сценичната завеса паднеше, той оставаше човека с разтворено сърце. Сърце, в което винаги намираше място за приятел в беда.
Зад сцената тихата му тъга проличаваше само за малко – в дълбокия му поглед, във вниманието към другия. Загубил любимата си съпруга, останал с пленителни спомени и топлината на сина си, Балсамаджиев до последно вярваше, че театърът е убежище за всички изранени души. И го доказваше всеки ден по сцените на страната.
Днес театралният свят е по-сив без него. Остана ни смехът му, който все още кънти в празните зали, споменът за онази човечност, която не се учи нито във ВИТИЗ, нито в живота – тя просто или е дар, или я няма.
Поклон, Иване. Отиде си от живота, но остана на онази вечна сцена, където никога не падат завесите. Там, където всички аплодират добротата.
