от специалния кореспондент на „Дейли Прес“, с. Ковачевица, България
Валери Любенов Запрянов е роден на 12 август 1954 г. в Благоевград. Завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и започва кариерата си в регионалния вестник „Пиринско дело“, по-късно преминава през редакциите на „Работническо дело“ и „Дума“. През 1992 г. е сред създателите на вестник „Стандарт“, където става главен редактор и налага модерен стил на журналистика в преходна България. Работил е и като директор на Канал 1 на БНТ, бил е член на управителните съвети на БНТ и БНР.
През 2001 г. създава влиятелното списание „Тема“, а по-късно и всекидневника „Преса“. През годините заема водеща роля в медийната среда като издател, редактор и анализатор, както и като председател на Българския медиен съюз. Носител е на журналистически награди, включително за репортажи от Сараево. В последните години се оттегля от публичния живот и живее усамотено в родопското село Ковачевица, където твърди, че пише книга, но според близки до него – няма намерение да я публикува.
Той беше човекът, който създаде новините, преди те да се превърнат в продукт. Със своята ясна перо, с тежест в гласа и безкомпромисна позиция, Валери Запрянов беше не просто журналист – той беше институция. Днес той е сянка от славното си минало, отдалечен от прожекторите, от страниците и от виковете на обществения дебат. Легендата се е скрила в сърцето на Родопите – в старата каменна вила в село Ковачевица, където отекват само звуците на природата и ръждясалото клатене на спомени.
На 70 и няколко, Запрянов вече не отговаря на обаждания. Не пише коментари. Не редактира заглавия. И макар официално да твърди, че пише книга – последна, мащабна, автобиографична, анализаторска, искрена – по нашa информация от източници, близки до семейството му, книгата никога няма да бъде издадена. Причината: „никой вече не се интересува от истината“.
„Хората вярват на това, което им изнася, не на това, което е вярно. Истината днес е неудобна стока, а аз не съм търговец.“
С тези думи, казани в последния му публичен разговор преди три години, Запрянов се сбогува със света, който сам помогна да изгради – българската медийна сцена след 90-те. От „Стандарт“, през „Тема“ до „Преса“, името му стоеше над най-амбициозните медийни проекти в страната. Той беше в онази генерация, която вярваше, че журналистиката е мисия. Че обществото има нужда от модерна трибуна, а не от жълта клоака.
Но дойде епохата на кликовете, на троловете и на PR поръчките. И Валери Запрянов предпочете да се оттегли, вместо да предаде принципите си.
Днес той живее сам, обграден от книги, хартия, дърва за камината и мълчание. Селото го уважава, но рядко го вижда. Кафенето в Ковачевица отдавна няма абонат на вестник. Няма и кой да спори за политика – няма нужда. Всяка истина вече има по три версии и никоя не е негова.
Една нация губи паметта си, когато забрави разказвачите си.
Запрянов, последният класик на златната журналистика, не беше съвършен – понякога твърдоглав, понякога рязък, често прекалено идеалистичен. Но той беше глас. Беше страж. И днес, когато гласовете се продават, а стражите дремят, тишината около него звучи не като избор, а като протест.
Залезът на Валери Запрянов е метафора за залеза на едно поколение. Но и за нашето собствено отстъпление от истината.
Някъде там, в тъмната каменна къща с изглед към небето, един човек още пише. Не за пари. Не за рейтинг. А за последния читател, който помни какво беше да вярваш на словото.
