Станислав Сланев – Стенли. Името му не звучи като компромис, а като химн от друго време. Време, когато българската рок сцена бе огнена и жива, когато Тангра изстрелваше песни като куршуми в сърцето на системата, когато все още можеше да бъдеш романтик с китара в ръка и гняв в гласа. Стенли не е просто певец. Той е човек, който носи меланхолията като знаме, а сцената му е дом – и убежище, и арена. Роден през 1959 г. в Преслав, завършил Естрадния отдел на Консерваторията в София, той преминава през групи като Такт, Паралел 42, Тангра и Спринт, но истинското му лице изгрява, когато тръгва по солов път. Хитове като „Сълзите на скитника“, „Обсебен“, „Човекът от квартала“ не остаряват – както и гласът му, който звучи като ехо от друго измерение. Днес Стенли не живее в миналото – прави нова музика, търси нови думи, нова болка, нова истина. Срещнахме се малко след концерта му в София, когато сцената още дишаше от енергия, а той – необичайно тих, но с очи, в които гори същият пламък, познат ни от онези ленти от 80-те.
– Стенли, близо четири десетилетия си на сцената. Какво не се променя през годините?
– Публиката. Тя винаги усеща истината – и в гласа, и в думите, и в мълчанието. Променят се времена, вкусове, технологии… Но човекът, който стои пред сцената и иска да чуе нещо, което да го докосне – той е същият. И тази връзка не се променя.
– В последните години съчетаваш рок с електронен звук. Как се ражда албум като „Електро“?
– „Електро“ е дете на времето – на онова време, което ни притиска да бъдем едновременно модерни, бунтари и поетични. Не съм искал да направя диско-плоча. Исках да кажа неща, които звучат с друг пулс. Дигитално сърце, но със стара душа.
– За много фенове ти си символ на българския ню уейв. А днес накъде гледаш?
– Днес гледам навътре. С годините ставаш по-близо до себе си, а не до жанровете. Виждам младите – някои търсят TikTok слава, други – истинска изява. Аз просто искам песента да оцелее. И тя оцелява, ако е честна.
– В твоята музика има меланхолия. Това лично ли е?
– Винаги е лично. „Оловният войник“, „Човекът от квартала“, „Обсебен“… това са моменти от живота ми, не само песни. Аз не пея за радост или тъга – пея, защото няма как да мълча.
– Театърът също присъства в живота ти. Какво ти дава сцената отвъд музиката?
– Театралната сцена ми даде възможност да мълча с музика. Да създавам атмосфера, не само мелодия. Там няма аплодисменти след всяка нота, но има мълчание, което тежи повече от буря.
– Участваш и в групата „Легендите“. Какво е усещането да бъдеш сред такива имена?
– Велико. Това е рок паметта на България. Там няма его, има уважение. Когато Константин Цеков засвири, или Йордан Караджов запее – чувстваш, че си част от история. Но и от настояще, което още е живо.
– Какво ще чуе публиката тази есен от Стенли?
– Ще чуе „Власт“ – в нов, по-мрачен ремикс. Ще чуе и нещо съвсем различно – дует, за който още не мога да говоря. Работя с много млади хора, които ме карат да се чувствам на 30. Но вечерно време пак си слушам Бауи.
– Ако трябва да кажеш на едно 20-годишно момче защо си струва да пее на български, какво ще му кажеш?
– Ще му кажа: „Защото езикът ти е музика. А музика без език е просто шум.“ Ако не пееш на езика, на който обичаш, страдаш и мечтаеш – няма смисъл.
– А ако трябва да кажеш на себе си нещо от сцената на „Тангра“ през 1985 г.?
– Ще си кажа: „Дръж се здраво, момче. Светлината на прожекторите може да те изгори, но също така може да те спаси.“
– Какво е Стенли днес – рок музикант, философ или бягащ скитник?
– Всичко. И още нещо, което още не съм написал.
