Той влезе в живота ни с гневен поглед, цигара, пистолет и образ, който мирише на проблеми. Мариян Вълев – или както всички го наричат, Куката – не е просто актьор. Той е институция. Символ на онази рядка порода хора, които играят лоши, но от първата сцена усещаш, че под кожата им тупти добро сърце. Мъж, който не просто влезе под кожата на зрителите – той се настани там удобно, с груб език, но с очи, в които има повече истина, отколкото в целия политически елит.
Вълев никога не е искал да бъде безопасен. Нито да прилича на останалите. И не му се е налагало. Когато показа среден пръст към политиците, България ахна. Но някак си – не се разгневи. Защото дори в този момент се усещаше не омраза, а отчаяна доблест. Желание да пробуди, не да обиди. Да привлече внимание, не да унижи. Това е силата на Мариян. Да превърне агресията в съчувствие. Да играе бандит, но да те накара да се чувстваш в безопасност, когато е на екрана.
Никой не изгради роля като Росен Гацов – Куката. Във времена, когато българското кино жадуваше за нова икона, Вълев даде лице на мрака – и му вдъхна човещина. Всяка му физиономия, всяка реплика, всяко движение беше толкова автентично, че зрителят не само повярва, но и обикна. И го пренесе отвъд „Под прикритие“. Мариян се превърна в културен архетип – българският антигерой със съвест, срам и дълбоко усещане за справедливост.
Извън кадър, Вълев не крие, че често му се налага да „играе себе си“ – не защото е суетен, а защото светът очаква от него да бъде винаги опасен. Но истината е, че той е чувствителен до болезненост. Режисьорът на „Лошо момиче“ и „Чалга“ не е просто скандалджия, а мъж, който създава кино, за да казва неща, които никой друг няма смелост да изрече. Във всяка негова творба личи болка, но и надежда. Провокация, но и прощение.
Неговата грубост е броня. Защита на ранима душа, която в България се чувства неудобно. Но тя е там – в погледа му, в тихата пауза след всяка реплика, в това как се усмихва, когато никой не гледа. И точно в тази двойнственост е магията на Мариян Вълев. Той не просто играе. Той живее всяка роля така, както ние тайно искаме да живеем – без компромиси, без маски, без страх да бъдеш лош, ако това ще разкрие колко всъщност си добър.
Известен е и със своята несериозност, разсеяност и почти момчешка небрежност към правилата на света, в който живеем. Мариян Вълев е лошото дете на българското кино – този, който все закъснява, забравя реплики, отказва да играе по сценарий, но накрая изкарва най-истинската сцена от целия филм. Мъжки лик с душа на дете – вечното дете, което не иска да порасне, защото знае, че в мига, в който го направи, ще изгуби истината в очите си. А тя – тази истина – е неговата суперсила. Именно затова зрителите му вярват. Защото усещат, че зад фасадата на „лошото момче“ стои не поза, а чисто, невъзпитано, добро сърце.
