Той пристига на интервюто сам, без шум, без антураж, без поза. Седи срещу мен – уязвим, но изправен, с очи, които говорят повече от всяка дума. Моисей. Не само име. Съдба. Човек, който носи в гласа си горчивината на планините и в ръцете си – светлина. От малкото село Рилци до столичните студиа, от дълбоката вътрешна тъга до сцените, където хиляди го гледат като месия. Но Моисей не води народи – той спасява души. С ноти. С думи. С истина.
– Моисей, в последните години името ти стана символ на нещо повече от музика. Защо „вещер“?
– Защото музиката е магия. Истинска, не онази от приказките. Има болки, които не се лекуват с хапчета. Само песен може да ги изкара навън. Аз не съм лечител, но съм бил счупен. Знам какво е. И когато пиша, сякаш тегля нечие проклятие от себе си… или от тях.
– Кога разбра, че си различен?
– Когато мълчанието в стаята беше по-шумно от всичко друго. Майка ми и баща ми са музиканти. Вкъщи винаги звучеше нещо. Но понякога тишината между тях беше по-силна. Тогава започнах да пея. Не, за да ги развеселя, а за да запълня празното. Оттам започна всичко.
– Какво ти коства това?
– Всичко. Любов, приятелства, сън, здраве. Имах период, в който не исках да ставам от леглото. А публиката – тя те иска винаги готов, винаги красив, винаги силен. А аз съм само човек. Научих се да плача тихо. Но и да прощавам.
– Песните ти често звучат като молитви. Умишлено ли е?
– Не. Не съм набожен в класическия смисъл. Но вярвам. Вярвам, че има нещо по-висше, което ни свързва. Песента е свещен ритуал. Когато пея, понякога усещам, че не съм сам.
– Виждам, че носиш пръстен с руна. Символ или закрила?
– И двете. Понякога, когато не вярвам в себе си, си напомням: силата не е в това да не падаш. А в това да се изправиш и пак да запееш.
– Влюбвал ли си се така, че да те боли?
– Да. И то не веднъж. Един път толкова силно, че изгубих гласа си. Нямах тон. Лекарите казаха, че е психогенно. Върнах си гласа с песен, написана за нея… но тя не я чу. Не искаше.
– Какво казваш на онези, които те следват, особено младите?
– Да не се преструват. Светът е пълен с фалш. Истината мирише на кръв и солзи, но тя спасява. Пееш ли я – ще оцелееш.
– Имаше напрежение между теб и Криско преди време. Какво се случи?
– Истината е, че тогава и двамата бяхме млади, пълни с его и амбиция. Не ставаше дума за музика, а за контрол – кой какво казал, кой какво направил. Аз не съм конфликтен човек, но не съм и от тия, дето си мълчат, когато някой ги принизява.
– Говорите ли си сега?
– Не. Но не му държа зло. Всеки носи своето минало, аз моето съм го приел. Пожелавам му успех. Истинският артист не се мери по класации, а по способността да прости и да продължи.
Той става, подава ми ръка и ми казва тихо: „Понякога, само понякога, е достатъчно един човек да ти повярва. Дори и това да си самият ти.“
След него в стаята остава странна тишина. Тежка и чиста. И ако има нещо, което може да наречеш чудо в този свят – то не е гласът му. А начинът, по който кара хората да повярват, че дори и счупените сърца могат да звучат красиво.
