„По-добре късно, отколкото никога“ – казва българският народ. Но когато „късното“ идва след две десетилетия вярна служба, след хиляди часове ефир, след тонове сценарии, написани в услуга на човек, когото сега осмиваш, то вече не звучи като смелост. Звучи като гузна съвест, маскирана като остроумие.
Иво Сиромахов днес се опитва да бъде нещо ново – ироничен критик на Слави Трифонов, на партията му, на неосъществените им политически идеи. Но проблемът е, че Иво не стои отвън. Той е вътре. И продължава да получава заплата от същата машина, срещу която се опитва да ръмжи.
Сиромахов е ярък. Умен. Остроумен. В това няма спор. Но също толкова ясно е и друго: той беше там, когато се ковеше „революцията на Слави“. Той беше част от шоуто, което превърна в политика езика на омразата, на разделението, на лъжовния патос. Той беше там, когато Слави лансираше Виктория Василева и Ива Митева като олицетворение на „новото“. Къде беше тогава Иво Сиромахов? Нямаше ли перо? Нямаше ли мнение? Или тогава въпросите се изписваха без ирония?
Днес е лесно да се подиграваш на неуспешната мажоритарна система. Но не беше ли именно тя сърцевината на всичко, което Трифонов проповядваше години наред от ефира на шоуто? Не бе ли Сиромахов човекът, който с перото си изписваше „истините“, с които ИТН влезе в парламента?
Когато един човек реши да бъде морален коректив, той има само един път – да се оттегли. Да си тръгне. Да понесе последствията. Истинската доблест не съжителства със служебен договор. Защото всяко негово изречение днес звучи кухо: лаеш срещу онзи, който все още ти пълни купичката.
Иво Сиромахов не е предател. Но е страхливец. Страх го е да напусне уютната зона, в която е институция. Да напусне сцената, която му дава власт. И това не е доблест. Това е дребнаво лицемерие, облечено в хумор.
Най-удобната поза е тази на шегаджията. Тя е безопасна. Всеки упрек може да бъде отмит с „майтап бе, Уили“. Но това не е сатира. Това е евтин трик. Истинският сатирик е рицар на истината. А не паж на някогашния си господар. Истинският сатирик не се подиграва на властта, когато падне, а когато е силна.
В други страни подобни случаи се приемат като морална позиция само ако идват с цена. Когато старши инженер в Twitter публично критикуваше Илон Мъск – бе уволнен. Когато Едуард Сноудън разобличи шефовете си от АНС – напусна и изгори моста. Когато актьори в Холивуд нападат продуцентите си – те не остават в техните продукции. Само у нас изглежда възможно човек да плюе ръката, която го храни, с артистичен жест и после спокойно да се нареди на обяд в студиото.
Сиромахов днес стреля по труп. И очаква аплодисменти. Но народът не е глупав. Знае кога един човек говори от съвест и кога – от гузност. Знае кога една ирония е болка, и кога е застраховка.
Иво Сиромахов трябва да избере. Или да продължи да бъде част от механизма – и да мълчи. Или да излезе, да загуби, но да говори като свободен човек. Всичко друго е просто телевизионна пауза с претенции за морален дневник. И колкото и елегантно да го поднася, публиката усеща, че зад блестящата фасада стои едно голямо „извинявай“, което така и не бе изречено.
Съвестта не чака покани. Тя влиза с взлом – или изобщо не идва.
