Искрен Пецов е роден на 7 септември 1963 г. в Куба, от български родители. Още като дете проявява усет към музиката, учи в музикално училище и още в тийнейджърските си години започва да свири, пее и композира. През 90-те години става емблематично име в българската поп сцена, създавайки групата „Латинопартизани“, с която въвежда латино звученето в страната ни по начин, по който никой друг не е успявал. Албумът „Кайман“ се превръща в пионер на латино музиката у нас и дори намира признание в Европа и Америка. Пецов е певец, композитор, актьор, шоумен – но най-вече човек, който не се страхува да бъде себе си, независимо от модата и тенденциите.
Срещаме го в началото на август в Созопол, където репетира за конкурса „Мис Созопол 2025“, на който ще бъде водещ. Енергичен, топъл, с непринудена усмивка и поглед, който не се е променил от младостта. Така започва нашият разговор – непретенциозен, дълбок и пълен с човещина.
– Искрен, къде се намира душата ти в момента?
– Душата ми е… в движение. Не обича да стои на едно място. Като музиката е – прелива, търси, понякога се разсейва, но винаги се връща към себе си. Много пътувам, много пея, но напоследък усещам нуждата от тишина. Когато съм сам, разбирам колко съм жив.
– Твоята музика промени представата за латино културата в България. Какво беше началото?
– Началото беше лудо. Никой не разбираше какъв е този „кайман“, кой е „партезан“, защо танцуваме салса в Студентски град. Но аз вярвах. Знаеш ли, когато правиш нещо с любов, хората го усещат. Не им трябва превод. Танцуват с теб, без да знаят защо. А това е магията.
– Какво е мястото на сцената в живота ти днес?
– Сцената е моят дом. Там съм цял. Там не съм нито известен, нито неизвестен – просто съм. Имало е моменти, в които съм мислел да се откажа. Не защото нямам сили, а защото понякога тишината извън прожекторите е по-красива. Но после идва една песен, една реплика, един поглед от публиката – и всичко започва отначало.
– Наскоро преживя ситуация с фалшив сигнал към полицията. Това те ли нарани?
– Наранява те не самият сигнал, а че идва от някой близък. Но това е част от живота. Хората проектират върху теб собствените си болки и страхове. Аз не съм зъл, не съм опасен. Аз съм човек, който кара с отворен прозорец, музика до дупка и душа на показ. Ако това е престъпление – виновен съм.
– Кога последно плака?
– Наскоро. Слушах запис на майка ми, която вече не е между нас. Казваше: „Искам да те видя щастлив, момчето ми“. Плаках и се усмихнах. Защото знам, че ме гледа и знае, че се старая. Не за слава. А за смисъл.
– Какво би казал на младите артисти, които тепърва тръгват?
– Да не им пука от мода и рейтинг. Да пеят, да рисуват, да пишат, дори когато никой не ги слуша. Публиката идва, когато сърцето ти пее истината. Фалшът има кратък живот. Истината е безсмъртна.
В края на разговора Искрен става, прегръща ни по кубински – топло и със смях. Тръгва към сцената, където музиката го чака. Върви с походката на човек, който знае, че всичко може да бъде отнето – освен едно: душата, която вярва, че светът е сцена. И че най-важното представление винаги предстои.
