В България всяка капка вода все по-рядко стига до там, където е нужна най-много – до чешмата на обикновения човек. Преди да утоли жажда, да напои земя или да даде живот, над 1 милион литра вода на ден са насочени първо към турбините на малки и големи водноелектрически централи, коментират специалисти на Дейли Прес. Това е невидимата, но съвсем реална цена на енергията от ВЕЦ – ресурс, който официално се води възобновяем, но в действителност се оказва приватизиран до последната капка.
Скритата история на българските ВЕЦ-ове започва в началото на новия век. Докато публичното внимание е ангажирано с приватизацията на електроразпределителните дружества, далеч от прожекторите, в сянката на министерски кабинети и задкулисни сделки, десетки стратегически водни обекти са били тихомълком предадени в ръцете на частни играчи. Това са не само малки МВЕЦ, а цели каскади – с язовири, преливници, деривации, напорни шахти и електрогенератори. Днес страната е осеяна с 242 действащи водноелектрически централи, контролирани от стотици фирми – някои с опит, други създадени само за една сделка.
Разследването на „Дейли Прес“ проследява как политически обвързани фирми, често с нулев опит в енергетиката, успяват да влязат в схемата. Един от най-емблематичните случаи е каскадата „Кокаляне – Пасарел“, която по данни от независими журналисти е преминала през поредица от прехвърляния между офшорни компании и местни бизнесмени с политически гръб. Няма пазар, няма търг, няма публичност. Само договори – бързи, изгодни и вечни.
Няколко години по-късно вече става ясно, че не просто електричеството, но и самата вода – най-ценният национален ресурс – е попаднала в капан. Законът допуска, че водата преминава „временно“ през турбините и се връща в коритото. На теория. На практика – цели речни участъци в Пирин, Родопите, Струма и Искър буквално изчезват. Вместо да следват естествения си път, водите биват насочвани към бетонни деривации, тунели и канали, изсмуквани от помпи и трансформирани в киловатчаси. Докато рибата измира, а хората в селата надолу по течението се питат: „Къде изчезна реката?“.
А най-абсурдното е друго – вода за енергия има, за хора няма. Само в рамките на един ден, среден ВЕЦ с мощност около 5 мегавата, консумира над 1 милион литра вода, преминавайки ги през своята турбина. Това е водата, която иначе би могла да стигне до стотици домакинства, до напоителни канали, до екосистеми. Но не – тя първо трябва да бъде продадена, отчетена, трансформирана. И едва тогава, ако е останало нещо, може да стигне до нуждаещите се. Това не е теория, това е настоящето на България.
Още по-скандално е, че част от тези ВЕЦ-ове дори нямат валидни разрешителни за строеж или са изградени върху държавна земя, без да има реална собственост. Според документи от проверки и журналистически разследвания, само три от обектите в страната притежават пълна правна легитимност. Останалите работят на ръба на закона – или направо извън него. И все пак – тяхната енергия се изкупува, те получават субсидии, а потребителят плаща.
Аварията в ПАВЕЦ „Чаира“ през 2022 г. допълнително постави под въпрос цялостната сигурност на сектора. Този ключов за системата обект бе почти унищожен след катастрофален срив, а днес – три години по-късно – още не е възстановен. Европейската прокуратура, швейцарски консултанти и български експерти разследват какво точно се е случило. Но отговорите закъсняват. А паралелно с тях – и всякакви гаранции, че останалите ВЕЦ-ове не са в същото критично състояние.
Същевременно, местната корупция подкопава и най-малкото доверие. По данни от „Топ Преса“ и други независими регионални източници, в общини като Гоце Делчев, Симитли и Якоруда има сериозни съмнения за конфликт на интереси, при които местни управници договарят разрешителни за ВЕЦ на фирми, свързани с техни роднини или приятели. Част от „мини ВЕЦ-овете“ дори не са обозначени публично, но вече оперират на пълна мощност. А контролът – формален, закъснял или просто отсъстващ.
Така днес българското водно богатство е де факто раздробено между 242 собственика, всеки със собствен договор, своя река, своя турбина. Държавата не просто е абдикирала – тя тихо се е превърнала в партньор в модела. И докато токът от ВЕЦ минава по жиците, а печалбите по офшорните сметки, в България се появяват първите пресъхнали села в Пирин и Родопите, където чешмата тече само нощем, а в летните месеци – изобщо не.
Това е болезнената реалност. Енергийна независимост за едни, жажда за други. Възобновяемо богатство за хазартно малцинство и празни реки за всички останали. Време е да се погледнем в огледалото – не като държава на източена енергия, а като общество, което източва самото си бъдеще – литър по литър.
„Вода за над 1 милиард: Българските ВЕЦ-ове печелят 4 милиона на глава, докато реките пресъхват“
ОСОБЕН ПОГЛЕД ОТ Ян Стоев
242 частни ВЕЦ-а преработват над 88 милиона кубика вода месечно и прибират годишно над 1 милиард лева печалба – с минимален контрол и още по-малка полза за обществото
