„Това, което ние построихме, вие не можете да го боядисате!“ – тази емблематична реплика на Тодор Живков отеква болезнено в наши дни, докато се разхождаме сред руините на някогашната гордост на село Костенец – минералната баня и прилежащите ѝ басейни.
Само преди броени дни отбелязахме 27 години от смъртта на Тодор Живков – най-дълго управлявалият лидер в съвременната история на България. Макар за мнозина спомените от онова време да будят противоречиви чувства, едно нещо остава неоспоримо – по време на неговото управление в страната се изгражда инфраструктура, която и до днес не може да бъде надмината, дори боядисана, както сам казва с присъщата си ирония.
Но тази статия не е възхвала на социализма, нито носталгичен поглед към миналото. Това е история за разрухата, за безхаберието и институционалната немощ. За Костенец, за минералната баня, която някога лекуваше тела, а днес разболява душите със своята пустота и занемареност.
Когато баните лекуваха, а държавата се грижеше
Село Костенец и едноименният курорт Вили Костенец са разположени на 835 метра надморска височина, обгърнати от гори и планински въздух. Районът е изключително богат на минерални извори, с температура от 46 до 73°C и дебит около 12 литра в секунда. Тези води са природно богатство, признато от държавата още през социализма, когато Костенец е обявен за национален балнеологичен курорт.
Именно тогава се изграждат минералната баня и външните басейни, превърнали се в емблема на местността. Стотици българи от цялата страна са посещавали комплекса, не само заради лековитата вода, но и заради уюта, реда и достъпността.
От гордост до гниене – как социалистическият труд бе предаден
Банята в Костенец е изградена с доброволен труд и средства на местни жители – нещо, което днес звучи почти невъзможно. По време на социализма, стопанисването ѝ е поето от Министерство на здравеопазването чрез структурата „Курортно дело“. След 90-те години обаче започва дългата агония на имота. През 2004 г. собствеността се прехвърля на „СБР – Национален комплекс“ ЕАД – държавно дружество с едноличен собственик Министерството на здравеопазването.
Оттогава насам банята и басейните не функционират. Те са заключени, рушат се, без видима грижа, без план за бъдещето.
Хората искат баня, а получават разруха… за милион и половина
Когато местната общност се мобилизира и създава гражданска инициатива за връщане на имота на общината, от СБР–НК отказват да го прехвърлят безвъзмездно. Вместо това, предлагат на община Костенец да откупи собствеността за 1.5 милиона лева – абсурдна сума за порутена сграда, която държавата и бездруго не поддържа. Нито гражданите, нито Общината могат да се преборят с тази институционална наглост. А времето не чака – всеки ден банята потъва все повече в разруха. Гражданското недоволство остава без отговор, а лечебната вода – недостъпна за хората, които имат нужда от нея.
Минералният плаж – спомен от едно изгубено време
На няколкостотин метра от банята се намира изоставеният минерален плаж – някога гордост на „Вили Костенец“. Днес, обрасъл с треви и графити, той пази само пожълтели табели с работно време и стари цени, спомен за последните му активни дни. Под басейните все още стоят съблекалните, стените им надраскани с вулгарни надписи. Част от сградата някога е била курортна поликлиника, а другото ѝ крило – киносалон.
И всичко това днес е призрачно пространство, напомнящо за изоставените възможности и неосъществените обещания.
Не само Костенец – болестта е национална
Историята на банята в Костенец не е изолиран случай. Същата съдба сполетява и банята в Момин проход, Сливенските минерални бани с римските останки, вила Момина в Хисаря, училището в село Свежен, белодробната болница в Радунци, лятната вила на Пенчо Семов и десетки други обекти, които днес гният в пълно забвение.
Те са живи паметници на абдикацията на държавата, на липсата на визия, стратегическо мислене и воля за възстановяване. Времето неумолимо ги изтрива, а обществото – безсилно наблюдава.
Какво може да бъде – визия за възраждане
С цялата си история, местоположение и природни дадености, банята в Костенец не е просто стара сграда с минерална вода – тя е място с огромен неоползотворен потенциал, което би могло да се превърне в пример за социално отговорно, устойчиво и здравно значимо развитие.
Представете си само: Модерна болница или рехабилитационен център, специализиран в лечение на ставни заболявания, неврологични проблеми и възстановяване след операции – с достъп до естествени минерални води, каквито рядко се срещат в Европа.
Балнеологичен курорт, който да привлича не само българи, но и чуждестранни туристи, с медицински услуги и екологични практики.
Център за дългосрочни грижи и възстановяване за възрастни хора – в страна с все по-застаряващо население, подобно място би могло да бъде съкровище.
Сградата вече съществува. Водата е тук. Мястото – в полите на Рила, на чист въздух, сред зеленина и тишина. Липсва само воля. Политическа, институционална, обществена.
Ако държавата или общината проявят стратегическо мислене, ако се привлекат инвеститори с визия (а не с цел разпродажба на бетон и парцелиране), Костенец може да стане здравен оазис – както някога е бил.
Минералните бани не са просто носталгия – те са инвестиция в здраве
В ерата на растящи здравни разходи и нужда от превантивна медицина, подобни места не бива да бъдат изоставяни – те трябва да се развиват. В много европейски страни термалните курорти са гръбнак на здравния туризъм.
В България? Те тънат в мъглата на бездействието. Време е да преосмислим отношението си към наследството, което имаме. Да престанем да гледаме на него като на „старо и непотребно“, а като на основа за нещо ново, полезно и устойчиво.
„Това, което ние построихме, вие не можете да го боядисате!“ – казваше Тодор Живков. А ние днес трябва да добавим: „Но можем да го възродим – ако имаме очи да го видим и воля да го направим.“
