В дните, когато новините се сменят по-бързо от дъха на вятъра, се появява книга, която не бърза. „Нека помним“ на Росен Петров е спиране, връщане и дълбок поклон пред онова, което сме били. Не сух урок по история, а живо, пулсиращо припомняне, че зад датите и имената стоят хора, подвизи, грешки и чудеса. Потърсихме автора по телефона, за да чуем как звучи паметта, когато говори с неговия глас.
– Г-н Петров, как се роди идеята за „Нека помним“?
– От едно усещане, че забравяме твърде бързо. Че в училище учим история, но рядко я чувстваме. Исках да събера моменти, които да докосват, да връщат гордостта и тъгата, без които една нация се разпада вътрешно.
– Защо точно този формат – кратки истории, лични разкази, образи?
– Защото паметта ни не живее в академични трудове, а в човешки лица и гласове. Малките разкази са като ключове към големи врати. Читателят влиза лесно, но остава дълго.
– В книгата има и много непознати факти. Как ги открихте?
– Това беше най-красивата част от работата – ровене в архиви, говорене с историци, четене на забравени хроники. И колкото повече търсех, толкова повече разбирах, че България е пълна със съкровища, които стоят под прах.
– В Afera.bg Ви нарекоха „човекът с чудната кутийка на паметта“. Как го приемате?
– С усмивка и благодарност. Ако книгата е кутийка, то аз просто я държа отворена, за да може всеки да бръкне и да извади своето парче история.
– Имате ли конкретна мечта за тази книга?
– Да влезе във всяко училище. Да я държат в ръка деца, които след 20 години ще казват: „Ето оттук разбрах какво значи да си българин.“
Росен Петров говори за историята така, както се говори за близък човек – с топлина, но и с безкомпромисна честност. „Нека помним“ не е просто книга, а покана да седнем заедно на масата на паметта. Интервюто е проведено по телефона за „Дейли Прес“.
