Август е време за почивка, но и за най-големите открития в политиката. Например – че президентът Радев има кортеж от 7 коли. И какво от това? Нека бъдат 17. Нима народът не заслужава държавният му глава да изглежда внушително? Да не би да искаме да се движи като немския канцлер, сам да си влачи куфарите като студент на автогара „Юг“?
Кирил Петков ходел пеша до работа. Чудо голямо! Ако искаше наистина да покаже близост с народа, щеше да се качи в маршрутка 72, да стои прав и да държи дръжката, докато шофьорът скача на дупките. Това щеше да е истинска демокрация.
А Пеевски? Ами какво да прави човекът – да се движи с тротинетка? Не става. Трябват му коли, защото иначе къде ще сложат куфарчето? А то куфарчето е важно, то е символ.
Иво Инджев обича да сравнява българските величия с чуждите. Само че не ни трябват такива сравнения. Ние сме си оригинални. Ние сме народът, който изобрети „пази Боже сляпо да прогледа“ и го превърна в държавна доктрина. Ние сме хората, които знаят, че властта не е в ръкостискането на летището, а в това да спреш трафика по „Цариградско шосе“ за три часа, защото отиваш на концерт в морската градина.
Лех Валенса ходил да посещава душманина си в болницата. Борис Джонсън карал колело. Хубаво, но какво показва това? Че са скучни. Българските лидери не са скучни. Те са барокови, пищни, театрални. И точно в това е силата им – да ни напомнят, че сме част от древната евразийска традиция, където господарят е господар, а простолюдието – публика.
Истинската мъдрост не е да държиш куфарче сам, а да имаш хора, които да го държат вместо теб. Това е цивилизация. Това е нашето ДНК.
