„Когато „Капитал“ се тревожи за личния фалит – не за гражданите, а за това дали банките ще останат без златната си кокошка“

Когато „Капитал“ заговори за право, човек се чуди дали случайно не е попаднал на вътрешния бюлетин на Асоциацията на банките. ВИЖ ТУК . От текста им за Закона за несъстоятелност на физическите лица излиза, че длъжниците са нещо като диверсанти срещу националната сигурност, а съдилищата – свещени храмове, които злостните граждани ще задръстят с „нагли молби“ за справедливост.

Всъщност, нека наречем нещата с истинските им имена. Законът за личния фалит е закъсняла цивилизационна стъпка. Той не е подарък за „мързеливи, алчни и прахосници“, както се опитва да внуши стигмата, повторена и от „Капитал“. Той е инструмент, който цели да въведе баланс в една игра, която десетилетия наред имаше само един победител – кредиторът.

Да, длъжниците ще имат шанс. Да, ще има правила. Да, ще има контрол. И да, най-накрая съдът ще може да бъде арбитър, вместо ЧСИ да играят ролята на съд, палач и палачинка едновременно.

Колкото до апокалиптичните прогнози за „блокирани съдилища“ – подобни реплики слушахме и когато се въведоха потребителските дела, трудовите искове и всяка реформа, която малко или много накърняваше монополните удобства на силните играчи. Истината е проста: съдът е там именно за това – да решава спорове. Ако системата не издържи, значи системата е била негодна, а не гражданите нагли.

Смешно е и да се твърди, че законът бил „концептуално сбъркан“, защото ползвал механизми от търговската несъстоятелност. А какво очакваха юристите от „Капитал“ – да се измисли нова правна вселена? Несъстоятелността е познат институт, просто приложен за физически лица. Във Великобритания, Германия и САЩ подобни механизми работят от десетилетия и никой не ги нарича „правен абсурд“. Абсурдно е единствено в България 2025 г. да продължаваш да твърдиш, че личният фалит е „опасност за кредиторите“.

Ако трябва да сме честни, истинската опасност е за банковото лоби, което ще загуби част от златната си хватка върху неплатежоспособните хора. Досега длъжникът бе до живот „роб на кредита“ – и на банката, и на ЧСИ-то. Сега поне има възможност за нов старт. Това не е „екзотика“, а европейски стандарт.

Юридическата реалност е следната:

• Производството е еднократно в живота, което елиминира риска от „масови злоупотреби“.

• Съдът контролира всеки етап, което не позволява „нагли трикове“ от страна на длъжника.

• Несеквестируемото имущество е минимално и е в съответствие с международните стандарти за защита на човешкото достойнство.

• Кредиторите не са оставени с празни ръце – те участват активно в процедурата и получават каквото е възможно.

И още нещо: ако в „Капитал“ бяха чели по-внимателно чуждия опит, щяха да знаят, че в повечето държави подобни производства рядко стигат до съд. Решават се чрез медиатори и обществени организации. В Румъния е проблем, защото там законът бе пълен с вратички за банките. Във Великобритания работи, защото общественият интерес е над търговския. В България предстои да видим коя посока ще изберем.

Едно обаче е сигурно – законът за личния фалит не е катастрофа за кредиторите, а шанс за справедливост за длъжниците. Всичко друго е банкова пропаганда, представена с юридическа реторика.

Законът за личния фалит е цивилизационен минимум, който в България идва със закъснение от три десетилетия. Само у нас още се обяснява на хората, че ако са попаднали във финансов капан, те са „алчни или мързеливи“. Това е удобно за кредиторите, защото стигмата държи длъжника вечно виновен, а банката – вечно права. Сега балансът най-накрая се нарушава и именно това плаши „експертите“ от лобито.

Апокалиптичните прогнози, че съдилищата ще се задръстят, звучат като плач на привилегировани. Съдът съществува именно за да решава спорове, а не за да пази банковото спокойствие. Ако една процедура даде шанс на гражданите да уредят дълговете си цивилизовано, това е реформа. Ако системата не издържи – проблемът е в системата, а не в длъжниците. Точно обратното – хаосът и безконтролното частно принудително изпълнение досега бяха истинската блокада.

Най-смешният аргумент е, че било „правен абсурд“ личният фалит да съчетава несъстоятелност и несеквестируемост. Ами да, абсурдно е за онзи, който е свикнал длъжникът да бъде оголен до последната си тенджера. Но в цивилизования свят се приема за нормално човек да запази покрив и минимално достойнство. Проблемът не е в закона, а в манталитета, който вижда в гражданина не личност, а вечно заложено имущество.