Белград / Ню Йорк / Поточари – Дейли Прес
На 11 юли се навършва десетилетие от шокиращия инцидент в Поточари, когато сръбският президент Александър Вучич беше нападнат от тълпа по време на възпоменателната церемония за жертвите в Сребреница. Вместо ръкостискане и покаяние – Вучич получи камъни, юмруци и омраза. Единственият държавен глава, дръзнал да подаде ръка в дух на помирение, беше почти линчуван на чужда територия. И до днес – нито един организатор не е назован, нито един нападател не е осъден. Мълчание. Срамно и оглушително.
„Дойдох с добри намерения, да се поклоня пред жертвите. Те искаха кръв,“ каза Вучич малко след инцидента. Тогава мнозина в региона и света осъдиха нападението. Но, както често става – възмущението бързо отшумя. Юридическите последствия? Никакви. Отговорност? Нулева. Международната общност се престори на разсеяна.
Когато мирът се посреща с камъни
Поточари се превърна в символ на парадокс – място, където дори мирните жестове на президент на суверенна държава могат да бъдат посрещнати със злоба и насилие. Вучич – политик с тежко минало, но с ясно настояще – не избяга от отговорност. Напротив – отиде сред онези, които го обвиняваха, и се поклони. За първи път сръбски лидер направи такава стъпка. И бе пребит.
Десет години по-късно, неговото послание звучи още по-ясно – Сърбия не приема етикета „геноцидна нация“. Престъпления е имало, но колективната вина е идеологически инструмент, а не юридически факт.
Битката в ООН: съпротива срещу клеймото
През май миналата година, в залата на ООН, се проведе драматичното гласуване по резолюцията, определяща събитията в Сребреница като геноцид. Александър Вучич беше там. Сам. С лице срещу световните сили. И с глас – по-силен от всякога.
84 държави гласуваха „за“. Но 87 – против или се въздържаха. 20 напуснаха залата демонстративно. Резултатът? Символичен. Сърбия не остана сама. Светът не говори с един глас.
„Това беше краят на кариерата ми в дипломатическия свят. Никога няма да ми простят, че защитих сръбския народ,“ каза Вучич. Но очите му не бяха на човек, който се предава. Напротив – на лидер, който знае, че понякога истината е самотна.
Между паметта и манипулацията
Сребреница остава болезнен символ за целия Балкански полуостров. Но когато паметта се използва като политическа бухалка, когато търсенето на справедливост се подменя с мъст и обвинения без съд, мирът става заложник. И Вучич – какъвто и да е в очите на критиците – разпозна този сценарий и го посочи.
„Направиха всичко, за да ни унижат. А ние се издигнахме,“ каза той. В онзи ден в Ню Йорк, сръбското знаме се развя сред тишината на обвиненията. И показаха, че макар и малка, Сърбия няма да приеме вина, която не е доказана.
Една година след резолюцията. Десет години след Поточари.
Светът продължава напред. Балканите – крехки както винаги. Но Вучич – оцелял физически и политически – остава един от малкото, които разбират, че истинското помирение не идва с документи, а с взаимно уважение. И с истина. Дори когато боли.
Автор: Ралиса Василева, „Дейли Прес“ – специално издание в партньорство със „Сръбски глас“
