Скъпи читатели, подновяваме рубриката с интервюта в Цитаделата, като започваме с един човек, който винаги има какво да каже и е откровен до болка. Писателят Сибин Майналовски твори от години в жанровете фентъзи и хорър, автор е на редица сборници и носител на престижни награди, сред които трофеите на фентъзи клуб “Цитаделата” за “Български Автор на годината”, спечелена през 2015-та година за сборника “Змии в стените” и за “Българска Книга на годината”, връчена на най-новата му антология “Симфония на мъртвите”. Благодарим на Сиби, че се съгласи да ни даде интервю, в което отново беше себе си 🙂
Сиби, ти си добре познат на читателите в Цитаделата и фендъма у нас като цяло. И все пак, как би се представител на онези, които за пръв път се срещат с теб?
— Не помня кой преди време ми беше лепнал прозвището „лошото момче на българския хорър (или фентъзи)“… може и ти да беше, Сашо 🙂 Да кажем, че това е добро представяне като за начало. Тези, които ме познават, знаят, че зад всичко това се крият много други неща, но няма смисъл от задълбаване… важното е, че аз съм човек, който мрази „да прави политика“ дори на силните на деня, винаги казва в прав текст каквото мисли, дори да не е „политкоректно“ и да е прието да се премълчава… и може би заради това съм нелюбим на доста голяма част от така наречения фендъм. Не че ми пука особено – в края на краищата не обявените за „гурута на фантастиката/фентъзито/хоръра“ купуват моите книги, а обикновените читатели. Онези без претенции да са „по-по-най“. Онези, които просто обичат качествено измислената и написана история. И мисля, че мнението им е достатъчно красноречиво 🙂
Пишеш от доста време, основно в жанровете фентъзи и хорър. Какво те насочи към тях, изкушавал ли си се да се пробваш в кримито например?
— Естествено беше да се насоча в тази посока, тъй като, както се казва, отраснах с т.нар. „класическа фантастика“ – Азимов, Шекли, Уилям Тен, Хенри Катнър и пр. Господ да поживи братята-руснаци, понеже онова, което се превеждаше и издаваше у нас, беше в пъти по-малко и като количество, и като качество. Даже се научих да чета първо на руски и после на български – именно поради тази причина 🙂 По-късно „открих“ фентъзито благодарение на Толкин, а по-късно – Дейвид Едингс, чиито „Белгариада“ и „Малореон“ все още са ми сред любимците. Тогава някъде се роди и идеята да пропиша фентъзи, тогава се появиха и първите неща от цикъла за Кръчма „Зелената котка“, който за двайсетина години се превърна в любим на повечето читатели 🙂 Отначало Тъмният Маг Тери Сторн, който е един от постоянните герои в поредицата, беше голям депресар, в последно време обаче е по-усмихнат и е зарязал черногледия си поглед… също като създателя си 🙂
Що се отнася до кримито, в последните две-три години чета предимно криминална литература (фантастиката и фентъзито лично според мен са на дъното, че и продължават да копаят надолу :), хорърът се поддържа от Стивън Кинг на системи, но положението е леко плашещо…) и напълно естествено е да съм се изкушавал да напиша някоя кримка. И тук обаче на преден план излиза вроденият ми мързел 🙂Нямам нито нерви, нито време за роман… а не ми се ще да осакатявам хубави идеи за кратък разказ…
Разказите, които си публикувал, са десетки, но, доста грубо казано, могат да се разделят на две групи. По-хумористични и забавни и изключително мрачни и тежки. Как съчетаваш този дуализъм в творчеството си?
— О, аз винаги съм си мислел, че във всеки писател живеят по един д-р Джекил и г-н Хайд 🙂 Нещо като „Тъмната половина“ на Стивън Кинг… Не знам, наистина – всичко зависи от настроението, от моментното състояние, в което съм, дали ми е мрачно или ми е слънчево, така да се каже 🙂 За съжаление няма „прогноза за времето“, която да предскаже какво ще ми се пише днес 🙂
Ти имаш вече доста издадени книги, но като че ли последната – „Симфония на мъртвите“ – е най-успешната. Разкажи ни малко повече за работата по нея!
— „Симфония на мъртвите“ се роди благодарение на един титаничен труд с най-кадърния и най-безмилостния редактор на света – Елена Павлова 🙂 От тридесет и трите разказа, които са включени в книгата, половината са „ремикси“ на стари неща, писани през всички двайсет години, изминали от първата ми публикация. На практика са почти пренаписани наново, едва ли не от нулата, подложени на безмилостна, но много уместна сеч, която очука шлаката от парчето камънак, което представлява всеки разказ, и го шлифова до брилянтно съвършенство. Останалите седемнайсет чисто нови разказа също не бяха пожалени, въпреки че там нямаше чак толкова много издънки от моя страна 🙂 Елена е уникален редактор, който има свръхестествено, почти плашещо перфектно чувство за това кое е нужно и кое – не в една история. Разполага с хладнокръвен, пресметлив и безпристрастен поглед върху написаното и не се колебае да ти посочи къде си се… хм… олял, да речем… 🙂 и как може да забършеш след себе си 🙂
Другояче казано, това бяха едни много забавни три-четири седмици (ако не ме лъже паметта…) по коледно-новогодишните празници на 2017 г. 🙂 Почти безкрайна размяна на ошарени с червено като родопско одеяло файлове, спорове, ровене в Интернет за подкрепа или опровержение на това и онова, мислене, чесане на глави, безброй изпушени цигари… и крайният резултат е налице – един перфектен продукт, смея да заявя, във всяко едно отношение: като се почне от великолепната корица на Петър Станимиров – една истинска легенда и безспорно най-добрият! – мине се през съдържанието, подредбата на разказите… абе с две думи, „Симфония на мъртвите“ е едно бижу 🙂 Не защото си е моя, просто фактите така говорят 🙂
През последно време се утвърди като авторите, които са любими на читателите. Това се видя и на нашите награди, вижда се и на други конкурси. Какво значение имат за теб надпреварите от този тип?
— По принцип разсъждението ми е следното: след като ние, авторите, нямаме реална качествена обратна връзка с читателите (изключвайки онези, с които се познаваме лично), няма как да сме сигурни, че вървим в правилната посока. Дали продължаваме да се развиваме, дали тъпчем на едно място, дали вървим назад и надолу…? Възторжените коментари във Фейсбук (и грозното им доведено братче – тролските хейтения) не са реално мерило за качеството на онова, което пишем. Повече резон има в ревютата в мрежата Гудрийдс, обаче за съжаление в България все още хората, които я използват по предназначение, а не за да избиват комплексите си, са прекалено малко. Тогава? Остават конкурсите. На теория, ако спечелиш конкурс, значи разказът ти е добър. Ако не, значи не става и трябва да мислиш какво да подобриш в себе си, за да печелиш – както конкурси, така и читатели.
Само че за жалост всичко това е само на теория. Повечето конкурси в последно време са толкова опошлени, че чак не ми се говори. От години насам така наречените „конкурси“ се превърнаха в инструмент за помпане на избрано от журито его – понякога на случаен принцип (хвърляме зарчетата, набеждаваме някой за гениален и воала…), понякога с чисто користна цел („този е известен, може да го използваме, я да му се подмажем, нищо че е пратил нещо със съмнително качество“), понякога от елементарно незнание на материята (няма как да оценяваш съвременно фентъзи, хорър и пр. при положение, че като читател емоционално и ментално си заседнал на ниво Авакум Захов и Овчарчето Калитко), а понякога и от чиста злоба.
Но пък от друга страна, количествените натрупвания не водят до качествени изменения 🙂 Дето се вика, и другарят Леонид Брежнев имаше един куп медали и ордени, ама това не означаваше, че не е изкуфял 🙂
А има и нещо друго: колкото повече ощетяван си от самозвани журита, толкова по-сладки ти стават малцината награди, които получаваш, когато успяваш да се пребориш със системата 🙂
Освен автор, ти си и запален читател, както и деец в развитието на жанра у нас, в лично качество и като част от хорър клуб „Лазарус“. Как би определил сцената на фентъзито и хоръра в България днес?
— Имаше един стар комунистически виц: „Независимо от усилията на лекарите болният оздравя“ 🙂 Мисля, че в последно време нещата вървят на добре, независимо от всички усилия, които определени издатели и самозванци полагат, за да кретенизират колкото се може повече читателя. Имаше един период, когато всички започнаха да бълват вампирски истории, вдъхновени от недоразумението „Здрач“. После пък пазарът се наводни с пишман-фентъзита, вдъхновени (а в някои случаи – и направо безсрамно изкопирани) от псевдоепичните бози на Дж. Р. Р. Мартин и компания. Сега обаче имам чувството, че по теорията на Дарвин за естествения отбор лека-полека тези извращения почват да измират. Дай боже. Защото от време на време един поглед върху щандовете в книжарниците (и върху дитирамбите, които пеят разни блогъри с не твърде присъстващ интелектуален багаж) може да те откаже да четеш. Честно.
Когато правих снимката за корица на Фейсбук-групата на „Лазарус“, сложих отпред слогана „United against bullshit“. Обединени срещу простотията, дебилността и нискокултурието, което ни залива отвсякъде. И до ден-днешен продължавам да се подписвам с две ръце зад това и ще направя всичко, което зависи от мен, за да разберат читателите, че в България има и качествени автори, а не само онази посредственост (меко казано), лансирана от издателската мафия.
А какво ти е мнението за случващото се по света? Чуват се мнения, че книгите напоследък стават прекалено политкоректни. Съгласен ли си с това? Какви други предизвикателства има пред съвременната книга?
— Ами сега най-лесно би било да почна да дудна за пиратството и как ограбвало. Или как електронните книги са гробокопачи на хартиените. Ами няма пък 🙂 Според мен наистина най-голямата заплаха е именно тази „политкоректност“ (нарочно използвам кавички). Българската поговорка гласи „Прекален светец и богу не е драг“. Така се получава и с книгите, и с филмите в последно време: от толкова много стремеж да не засегнем горките малцинства, жените, гейовете и кого ли още не фантастичният/фентъзи/хорър продукт постепенно заприличва на безвкусен блудкаж от кварталната закусвалня. „Спящите красавици“ на Стивън и Оуен Кинг е типичен пример за това как една силна идея може да бъде превърната в ГМО, само защото авторите толкова са искали да покажат какви феминисти са, че са се направили на пò католици от папата.
Тук му е мястото да помрънкам малко и на местна основа 🙂 При нас, слава богу, джендърите и останалите „онеправдани“ прослойки не са почнали да гнявят защо в книгите ни няма хомосексуалисти, цигани или виетнамци… чакай да чукна на дърво, че като знам колко прост е средностатистическият българин, като нищо ще се намери някой, който да оглави гей-парада… опс, извинявам се, книжния джихад 🙂 В България обаче има нещо друго, един феномен, който лично аз не мога да си обясня. Може би има нещо общо с факта, че половината от прословутите си 1300 години история сме прекарали под нечие робство. Вероятно затова национализмът, и то в най-уродливата си форма, в стил „Волен Сидеров“, цъфти и просперира на нашенска почва. Нещо като манията за величие в СССР по времето на комунизма: ние сме най-великите, ние сме измислили всичко на този свят, другите са парцали! Ако това се случваше само по време на митинги на „Атака“, с мед да го намажеш. Но когато това почне да рефлектира върху книгите, става страшно. Ако кръстиш героя си Тери или Били, веднага върху теб започват да се изписват тонове фекалии – „Абе, ти що не си патрЕот?! Що не го кръсти Онуфри или Тричко?“. Действието на разказа ти се развива в Бостън?! Ти луд ли си? Що не в Родопите, при помаците?! В резултат на което на бял свят се появяват такива недоразумения, че когато разгръщаш богато рекламираните им помии, мозъчните ти клетки почват да умират една по една. Няма да цитирам конкретни заглавия, за да не им правя излишна реклама (има цяла клика подмазвачи, които се грижат достатъчно за това), само ще помоля читателите – в името на всичко свято, не четете ревюта, четете книги! Това, че някой си продажен боклук е назовал определен парцал „велика книга“, не означава, че трябва да си давате грешните пари за нея.
Кои са ти любимите автори – български и чужди? Доколко те ти оказват влияние върху стила?
— Всички добри български автори са в „Лазарус“! 🙂 От чуждите – на първо място Стивън Кинг, естествено! И той си ми оказва влияние понякога, не мога да си изкривя душата 🙂 От фантастиката – вече споменах: Шекли, Азимов, братя Стругацки… От кримито – Крис Картър, Джефри Дивър, Агата Кристи, Робърт Галбрейт, Луиз Пени, Камила Лекберг, Ю Несбьо и доста други имена от новата скандинавска вълна… Обичам да чета и препрочитам и стари детски книжки – Астрид Линдгрен (най-великата!), Ерих Кестнер, Александър Волков (поредицата му за Изумрудения град неизменно седи на киндъла ми, откакто съм го купил 🙂 и не мисля да я трия)… Абе много са 🙂
Фантастичните общности в България са доста разделени. Това изглежда малко странно за страна като нашите, където читателите са кът. На какво се дължи според теб този феномен? Има ли решение?
— Пак ми хрумва виц, какво да се прави… „Много вожд, малко индианец“ 🙂 В момента всеки дърпа чергата към себе си и много държи да се прави на велик. Отделно има и едно пребрежение към предпочитанията на другите – например едни смятат, че книгите-игри са несериозна работа, други вярват, че бордовите игри са отживелица, трети мислят, че хорърът е булевардна литература, а „едно е фентъзито и Толкин е неговият пророк“ 🙂 …… и така нататък, и така нататък… А има и някои хора, които определено са вредни за фендъма. Няма да назовавам имена, но се надявам постепенно да измрат. Образно казано. Или не 🙂 Не може да се почива на стари лаври и да отричаш правото на глас на хора като нас, които си съдират задника, за да направят нещо за новата българска литература. Защото когато страничният наблюдател види, чуе и прочете подобни отживелици, той малко по малко се отвращава от жанровите книги. А това е водичка в мелницата на георгигосподиновци, карабашлиевци и всички останали маргинали, които наводниха пазара със съмнителната си „книжнина“ с тоалетен привкус.
Въпреки отделни епизодични проблясъци, тиражите на български автори от жанра си остават ниски. Кога и дали според теб ще се промени това? Смяташ ли, че държавата би могла да помогне по някакъв начин?
— Държавата – едва ли. Освен може би прекалено коментираното освобождаване на книгите от ДДС, но това не виждам просто как ще се случи в затъпяваща страна като нашата. По-скоро е необходима чистка сред самите издателства. Проблемът в България е, че и при нас, както и в Русия, има издателства-монополисти. Само че в Русия издателствата като „Эксмо“ например правят чудеса за жанровата литература. Поддържат ниски цени (въпреки че тиражите им са паднали много, не вярвайте на глупостите, че още се издават книги по 300 000, както беше при комунизма, това е абсолютна лъжа!), не искат да печелят от надценката, а от оборота, както прави всеки уважаващ себе си бизнесмен, издават качествени произведения, а не неграмотници, набедени за гении, като нашите „издателско-редакторски гении“… и резултатът е една много разумна и културна книжна сцена, с богато разнообразие от заглавия, адекватна реакция при появата на добър автор (било роден или преводен), чудесна реклама, добре развита онлайн култура на продажби (въпреки че и там си има своите Читанки и Замунди…) и, като цяло, добри тиражи на жанровите автори. При нас? Пазар, наводнен с надращени с ляв премръзнал крак боклуци, както и един куп псевдодокументални простотии за комунизма, Ванга и Левски. И това – на първите редове в книжарниците. Качествените жанрови книги са затикани с прашните ъгълчета, книжарите се страхуват да ги извадят на светло, понеже може някой да ги докладва пред всемогъщата „Асоциация Българска Книга“ и негласните им чорбаджии, а пък и като ги скрият, се освобождава място за лампи от хималайска сол и детски оцветявки… Необходим е цялостен катарзис, самопречистване на пазара от подобни пиявици, едно ново Възраждане, ако щеш – с книжарници само за книги, а не за канцеларски боклуци, с адекватна реклама (постери, табла, карета във вестници и т.н.), с разумни цени… едва тогава може да се получи нещо и жанровата литература да изпълзи от задкулисието, където е натикана в момента от адептите на илитератщината в България. Всички знаят за кого/кои говоря. Дай боже да съм жив да стана свидетел как се случва това. Не ми се вярва много-много, но продължавам да се надявам. В крайна сметка, в чисто исторически план, когато някой започне да се ояжда прекалено много, да се прави на кралят-слънце и да се мисли за недосегаем, обикновено завършва шест метра под земята. Дано и в България се случи това.
Да се върнем на твоето творчество. За мен е сигурно, че автор като теб не стои със скръстени ръце, а работи по нещо. Би ли могъл да разкриеш какво е то или на този етап е прекалено рано?
— Работи се върху нов сборник с разкази от цикъла „Кръчма „Зелената котка“, но засега още е прекалено рано да се каже ще го бъде ли или не. Надявам се в скоро време да получа потвърждение от някой издател.
Ако се върнем назад, кои са любимите ти книги и разкази, които си написал? Има ли някои с по-специално значение за теб? Кои от героите си обичаш най-много?
— Като едно самовлюбено говедо ще кажа, че повечето разкази си ги харесвам 🙂 От публикуваните обаче най ми е на сърце „Сряда“ (от „Симфония на мъртвите“). Имам и друг любим, непубликуван – „Бурята“. Той си ми стои в архива и почти сигурно няма да бъде отпечатан никъде. Защото… е специален 🙂
Героите от „Зелената котка“ също са ми любими – Тери Сторн, Били Зеленчука, Джонатан Деветте Пръста… и тримата са ми като приятели, с които се виждаме от време на време, засядаме на маса и започваме да ръсим простотии, сякаш никога не сме се разделяли 🙂
Кажи нещо за довиждане на нашите читатели!
— Благодаря, че ме изтърпяхте! Благодаря, че продължавате да четете истински книги! Благодаря, че все още пазите любовта към хубавата жанрова литература в себе си! 🙂
Интервюто взе Александър Драганов