Мустафа паша го спасява от бесилото, с парите му поборникът купува униформи и оръжие за четата си
За потомците Георги Стойков Раковски е революционер, борец против турското робство, създател на Първата българска легия или просто улица в София. Но зад обвития му с патриотичен тюл образ се крие личността на суетен хубавец и голям палавник, що се отнася до жените. Сочните му любовни истории, които съвременниците му с наслада разпространяват, често вървят на ръба на истината, но накрая и той си намира майстора и пада в любовен капан. Раковски брани обществения си авторитет с мълчание, пише в исторически очерк на epicenter.bg.
Революционерът упорито отказва да разкрива похожденията си в писмата и автобиографиите си. Пристрастията му към девойки на име Елисавета и Ирина са вплетени в писаните от него акростихове (при тях първите букви на всеки ред образуват названия или фрази – б.а.).
Но романтичните пориви бледнеят пред една история почти като на кино. Раковски крои планове за въоръжено въстание и пише на приятеля си Йосиф Дайнелов в Белград, че му трябват много пари, за да създаде „юнашко движение“ в Стара планина. Мечтата му е мащабна – да поведе 500 000 въоръжени мъже срещу султана. Но за това трябват средства. И той се хвърля в рискована авантюра.
Изследователката Десислава Пенева пише, че през 1850 г. Раковски влиза в съдружие с Мустафа паша да откупят за огромната сума от 800 000 гроша данъците на пловдивския панаир. Финансовата операция претърпява пълен крах, а беят е потънал в дългове, защото идеята е била от българина, а финансирането – от турския му съдружник.
Заради борчовете, които Раковски не можел да върне, Мустафа го вкарва за три месеца в затвора. Той обаче се измъква от правосъдието и бяга чак в Белград. Задлъжнелият паша не се отказва да преследва недобросъвестния си партньор, за да го даде под съд. Приятелят на Раковски Иван Адженов разказва, че за да омилостиви турчина, се съгласява да се ожени за дъщеря му.
Красивата девойка се влюбила в революционера още когато двамата с баща й крояли планове за забогатяване. Тя се опълчила на татко си и казала, че иска Георги и никой друг за съпруг. Иначе щяла да се удави в Босфора или да остане стара мома.
В безизходица Мустафа паша заявил на Раковски, че ще му опрости дълговете, ако се потурчи и вземе щерка му за жена. Дори обещал да му уреди държавна служба в Цариград. Георги уж се съгласил, но с условие да мине под венчило, когато приключи Кримската война. Турчинът добросъвестно изпълнил своята част от уговорката.
Не само замижал за дълговете на бъдещия зет, ами го назначил за „терджуманин“ – преводач при видинския паша, защото говорел няколко езика. Тайното намерение на Раковски обаче било не да надява брачни окови с ханъмата, ами да шпионира в полза на Русия като секретар в турския военен съвет. Явно не бил добър в тайните дела, защото е заловен и изпратен под конвой в Цариград, където го очаквало смъртно наказание.
По пътя Раковски се сетил, че може да използва общественото положение на Мустафа паша, и се затръшкал, че дъщеря му ще остане стара мома, ако мъжът й вместо на венчило отиде на бесило. Така пред султана наред с руския шпионин се изправил и злополучният кандидат-тъст и измолил за хатъра на дъщеря си свобода за гяурина. А за да не му се изплъзне отново, го завел направо в дома си.
За да увери спасителя си в искрените си намерения спрямо щерка му и да приспи бдителността на турските власти, Раковски редовно ходел на джамия. Било по време на рамазана и стриктно изпълнявал законите на мюсюлманската религия. Той бил запознат с нея покрай близостта си с дервишката секта бекташи. Приготовленията за сватбата вървели усилено с цялата източната разточителност. „Раковски – млад, хубавец, сърдцат, гиздаво применен, пълнел очите на хубавата мома друговерка“, пишат съвременниците му
Около него се суетели бейските слуги. Вземали му мерки за дрехи по последна мода, та с тях Георги да изглежда „салтанатлия“, угаждали на всичките му прищевки в очакване на байрама, за когато била насрочена сватбата. Докато Мустафа бей се радва, че щерка му ще вземе представителен и учен мъж, който владее езици, Раковски подготвя бягството си.
Той вече бил спастрил няколкото кесии с жълтици, дадени му от бея за самочувствие. С тях поръчва на абаджийския еснаф в Цариград да ушият 12 ката четнически униформи, да купят дузина пищови и ножове. Ден преди потурчването всичко е готово. Пашата показва на зетя диамантените пръстени, които ще подари на младото семейство, и златната диадема за косите на невестата.
На сутринта на първия ден от байрама в дома на бея настава паника. Всички чакат годеника, а него го няма. В началото решават, че се е успал, после – че е отишъл на баня преди сватбата или на бръснар. Никой не може да повярва, че е избягал. Чак когато виждат, че е взел не само багажа си, ами и ценностите на турската фамилия, младоженските пръстени и гиздилата на булката, пращат заптиетата да претърсват целия Цариград, защото годеницата пищи и се тръшка неутешима.
Междувременно Раковски се крие първо в една арменска къща, а после в българската църква. Напразно глашатаи крещят по улиците: „Дето е Раковски, да излезе, защото, ако го уловят, всички в къщата, дето го крие, ще бъдат живи изгорени!“
Преоблечен като мома, с помощта на абаджиите Георги се измъква от турската столица. След него тръгват и момчетата от еснафа, за да станат негови четници. Облечени в новите си униформи, те побиват байрак в Стара планина, а след няколко сражения заминават в Сърбия.
В Белград през 1862 г. Раковски създава и ръководи Първата българска легия. На 3 юни същата година избухва очакваният въоръжен сблъсък между турци и сърби. Легията веднага се включва в боевете, но скоро сръбското правителство се помирява с турското и настоява българинът да разпусне войниците си.
Тогава Раковски ражда нова патриотична идея и решава да създаде съюз на балканските християнски народи срещу Османската империя.
При тази негова мисия се заражда най-красивата му любовна история. Чувствата го връхлитат в Атина през 1963 г. Той среща там Фросо, втората дъщеря на хаджи Христо Българина. Майка й била приела християнството туркиня, а баща й е герой от Гръцката завера. След създаването на гръцкото кралство той служи в кавалерията и е любимият телохранител на крал Отон І до смъртта си.
Приживе хаджи Христо имал огромно влияние в политическите среди заради заслугите си и като славянски представител е избран за депутат в Народното събрание на Гърция. Дъщеря му Фросо била „мома завидна, благовъзпитана, със солидно образование, миловидна, кротка, сериозна и привлекателна“.
Но Марко Балабанов, който по това време бил адютант на Раковски, гледал скептично на влюбения си шеф. Георги“броял вече 40 пролети“, а и не изглеждал „ерген със свойства за задомяване гдето и да е“.
Чувствата обаче избуявали в сърцето на стария ерген и посещенията му в дома на хаджи Христови зачестили, придружени „със скромни подаръци, безбройни вежливости и тънки внимателности“.
Разходките с файтон извън Атина са чест ритуал за влюбените, а на един пищен прием котленецът обявява, че двамата са сгодени и са разменили портретите си. Намеренията на Раковски очевидно били сериозни. Той се кълнял пред Балабанов, че щом се понареди в Белград или Букурещ, ще се върне в Атина, за да се венчае и да отведе съпругата си.
Дипломатическите му задачи от сръбското правителство го върнали в Белград, но той натоварил приятеля си Марко да го информира за случващото се в дома на любимата му Фросо. Георги дори взел 14-годишния брат на годеницата си, за да го препоръча на сръбския или на черногорския княз за обучение.
В началото той често изпраща в писмата си и стихове:
Очи твои нежно ми сърце уязвиха!
Всяка минута душа моя тръпти силно,
само твое лице ище, плаче умилно!
Как, ах, люто почнах от любов да страдая
и нищо друго на свят веке не желая!…1
След време обаче пликовете пристигат все по-рядко, а нарежданията към Балабанов са да дава мъгляви обещания за сватбата с Фросо. Дословното му послание е доста завоалирано: „Ако старобългарският бял бог изпрати по-добри дни за България, то и в сърцето на горските самодиви ще разцъфне цветът на веселието и любовта.“
Отдалечен от годеницата си, Раковски започва да твърди, че най-силно е влюбен в народа си. Фросо никога не забравя красивия и елегантен българин. Когато той умира, тя не може да го прежали и месец по-късно си отива от живота.
Очевидно Раковски понякога се е замислял за сватба, защото, докато боледува от туберкулоза в клиниката на братя Мустакови в Букурещ, споделя със сестра си Неша: „А какви ли сватби са ставали преди, кога е имало Българско царство? Как е бил украсен младоженецът войвода? И на какъв ли кон е яздил! А какво ли гордо знаме е носил!“
За разлика от едновремешните мъже Раковски държал на външния си вид. За образа му на конте вероятно е допринесъл и престоят му в Марсилия през 1843 г.. Там Георги навлиза в тънкостите на европейската галантност. Затова и присъствието му в обществото буди нескрито възхищение не само у дамите. То идва не само от романтичното му излъчване на революционер, но и от овладяната куртоазия на джентълмен.
В спомените си Васил Д. Стоянов го описва картинно: „Раковски беше почти винаги весел и в обществото, особено гдето имаше госпожи, твърде забавителен и закачка. На драго сърце приказваше за своя живот. Говорът му беше гладък, приятен, привлекателен и убедителен… С една реч: Раковски беше извънредно надарен.“
Адютантът му Марко Балабанов свидетелства, че революционерът обичал „салтаната“. Помощникът му Иван Касабов пък открито го обвинява, че харчи народни пари, за да води разгулен живот.
Със средства от революционната каса си купил файтон, два лъскави жребеца, ушил си пищна униформа: „Отива например на разходка в Топчидере (Белград), туря на коне по двама да вървят пред колата му, а други двама подир колата – с княжески конвой!“, възмущава се Касабов. А Раковски му отговаря, че само така ще завоюва уважението на хората и ще ги увлече след себе си.
Панайот Хитов: Движеше се с файтон из Букурещ с по една на всяко коляно
Симеон Радев е член на ВМРО от 16-годишен, заклет е лично от Гоце Делчев и е въвлечен в борбата за освобождение на Македония.
Ето какво пише дипломатът и писател в спомените си: „Конгрес на Вътрешната македонска организация в София, нейде към началото на века. Борис Сарафов трябва да даде отчет за някакви изразходвани от него във Виена суми – обвиняват го, че е изхарчил пари не само за преки цели на организацията, а и с леки жени например. Сарафов става и заявява самоуверено: „Може и да съм изхарчил нещо повече. Аз чиляк убих за тия пари. Не давам обяснения за частния си живот!“
В настъпилата пауза Симеон Радев чува зад себе си един дълбок бас, някой желае очевидно да подкрепи Сарафова: „Е-хе-е, да бяхте видели навремето бача си Раковски как се движеше понякога с файтон из Букурещ – с по една на всяко коляно! Какво му връзвате толкоз кусур на Сарафов!“
Авторът на „Строители на съвременна България“ се обръща в посока на гласа. Няколко реда зад него седи набит възрастен мъж с „ястъклия мустаци”“. Радев го пита: „Ваша милост кой бяхте?“ „Панайот Хитов“, отвръща мустаклията.
Баща му: Подсмиват ми се и котленските кучета
Запазено е писмо на бащата на Раковски Стойко Попович от 10.ІХ.1849 г., в което гълчи непостоянния си син. Заради революционната си дейност Георги на 26 г. попада в русенския затвор. Успява да избяга и се установява в Цариград под чуждо име. Представя се за адвокат и търговец.
Баща му обаче е много притеснен за буйното си чедо. Иска да го задоми, за да се кротне. Само за да успокои татко си, Раковски заръчва да му дири невеста в Котел. Той взема нещата присърце и се уговаря с родителите на Райна – хубава, къщовница и с чеиз.
Времето обаче минава, комитата се е запилял по освободителни дела, а горкото момиче само подпитва кога годеникът му ще го извика при себе си в Цариград. Тогава Стойко Попович пише разгневен:
„Да ходя аз стар чиляк да ти диря мома… и я намерих, пък подир малко време що се чу за вас? Че си си намерил мома на Цариград и си са уженил. Сетне чувам пак, че си щял да са жениш на Филибе. Аз какво да правя, ни зная, какво да правя, а бе, синко? Аз не мога те насили, или тука са ожени, или там, то е на твоя воля… Ами чловечищината… синко? Ти… фана къща на Фенер, та похарчихте толкова нещо, и си фана една руспия (от уруспия – лека жена, тур.), та похарчи и зарад нея… пък баща ти нека му се подсмиват в Котел по каветата котленските кучета, и да не мога да изляза по между двама хора ябанджии…“
Източник: Магдалена ГИГОВА, Epicenter.bg