На 29 март галерия „Нюанс” ще отвори вратите си за почитателите на изкуството на Владимир Пенев. С представянето на 25-30 платна единственият син на поета Пеньо Пенев ще отбележи шестдесетия си рожден ден. За разлика от всичките, до днес повече от четиридесет самостоятелни изложби, настоящата няма име. Няма го кодът, който е влагал в „Извървени пътища”, „Реалности”, „Опити”, изписани на афиша на предишните му вернисажи.
„Названието на една изложба трябва да насочва, да има някакъв закодиран смисъл. То е като ключалката на врата. Можеш да надникнеш в стаята, но няма да видиш всичко”, казва художникът. Сега нещата са прекалено ясни и точни. Това е експозиция, която не иска да бъде харесвана. „Една тиха, шепнеща изложба”, я вижда авторът.
По една картина от показваните през последните четири-пет години и няколко нови платна ще бъдат в основата на юбилейната изява. През месеца, в който ще бъде изложена експозицията, ще бъде почетен и бащата на художника – Пеньо Пенев.
Ако на 27 април 1959 г., когато е само на 29, той не бе решил да си отиде от този свят, преди броени месеци
големият поет щеше да навърши 85 години
По този повод със съдействието на община Димитровград синът му е подготвил библиофилско поетично издание в тираж 33 екземпляра, озаглавено: „ Аз, глас и съвест на епохата”. Във всяко едно от томчетата освен стихове на поета има и по пет оригинални неповтарящи се пастелни рисунки на художника. Всичките са сътворени с пръсти. Грешка на печатаря поставя в едната книга шест картини. Кой ли ще е късметлията?
В луксозния сборник, който си е една минигалерия, има и диск с гласа на Пеньо Пенев, който неподражаемо рецитира своите стихове. Навремето скулпторът Николай Шмиргела бил единственият от компанията и един от малцината в София, собственик на магнитофон. При това от престижната за времето си марка „Ухер”. Точно в неговото ателие е записан импровизираният рецитал на неистовия поет. Това е станало навярно през 1958 г.
По-късно лентата е била подарена на „Златният фон” на Българското национално радио и оттам живият глас на поета попада в книгата. 
Юбилярят е човек, който винаги се чувства по-млад от възрастта, която навършва. На шестдесет години художникът Владимир Пенев казва, че съжалява повече не за нещата, които не е направил, а за онези, което е направил. В творчески и личен план. В миналото са вече илюзиите, които младостта щедро е хранила.
Разочарован е от политиката
от която също е бил изкушен, интересувал се, имал пристрастия и предпочитания. Не се опитва да скрие, че самочувствието му на автор е съвсем оправдано. „Това съм аз: рисувам, както усещам нещата и както ги искам. Нищо не може да ми бъде внушено отвън. Опитвам се да бъда последователен”.
В картините си търси логиката. Не вярва или по-точно не разбира артистите, които припряно разказват колко са се развълнували след една страхотна любов, ръкопашен бой или шишета ракия, та на бегом се прибрали и нарисували най-страхотната картина. Пенев е привърженик на овладяната емоция. Обича самотата, тишината и мълчаливите модели в ателието си. Собственоръчно си слага етикета: „Малко сух човек, който хората, които го познават по-отблизо, категорично оспорват”.
Владимир Пенев не признава поетите, които, докато си пийват, пишат стихове за едрогърдестата сервитьорка. Не е и от художниците, които рисуват в кафенето профила на красавицата от съседната маса и после й изпращат рисунката. Правил го е само веднъж и това оказва фатално влияние върху целия му живот.
Тогава бил на 15 –
безумно влюбен в една съученичка
След като напразно използвал целия популярен момчешки арсенал за ухажване: от дърпане на плитки и носене на чанта до дребни подаръчета, решил да я рисува – нещо, което никога преди това не бил правил. На листа, върху който извайвал любимия профил, добавял и по някоя поетична дума а ла големия Дамян Дамянов. Реакцията на девойката обаче била като на критик сатрап. Тя методично и хладнокръвно късала листчетата, а с това – и душата на омаяния от нея автор.
В крайна сметка преживяването не преминало границата на платоническата, неконсумирана любов, но пристрастило нещастния влюбен към рисуването. Той започнал да посещава курсове, образовал се, дори го обявили за вундеркинд. А после кандидатствал в Художествената академия, където… го скъсали още на първия кръг. Тогава разбрал какво точно означава метафората „Животът ми стана черен“.
Всъщност в решението на още малкия Владо да стане художник бил събран и дълго трупаният протест срещу упорития терор на възрастните. Те били убедени, че синът на Пеньо Пенев трябва да стане поет. Грабвали и гледали под лупа всяко листче, което измъкнели от ръцете му. Въпросът има ли талант висял винаги като дамоклев меч над крехката му красива главица. Бил постоянно присъствие на всичките трибуни и президиуми по време на честванията на големия поет и негов баща. Оттогава
има фобия към галенето по главата
целувките на силно червисаните лелки и на чичковците, вонящи на тютюн и ракия. Бил буен и безкомпромисен и искал само едно – да избяга от всичко това. Рисуването го спасявало.
При второто кандидатстване успял. Така срещнал Светлин Русев – професорът, приятелят и най-вече „учителят, при когото отиваш, подгонят ли те съмнения”. На тази възраст творецът иска да чуе нещо критично. Суперлативите лъжат, носят в облаците, където няма нищо. И тогава идва професорът, който с малко думи успява да приземи всеки взел се насериозно негов възпитаник.
За Владимир Пенев другите казват, че е: „ Един от най-ярките свещенослужители в храма на българското изобразително изкуство. Име, което спокойно може да бъде споменавано до тези на големите майстори на нашата живопис”. Добавят, че него „Бог не само го е докоснал, а направо е изсипал в душата му разбирането за съвършенство”. Самият той не се захласва толкова по себе си. Убеден е, че дойде ли момент да харесва картините си, трябва да спре да рисува. Кошчето му за боклук никога не е празно. Не му ли хареса едно платно, залива го с терпентин и го заличава.
По филмите това се показва много по-драматично – на екрана изтерзаният автор къса, хвърля злополучната творба през прозореца и непременно се напива.
Според Пенев не виното, а „болката, страданието, разочарованието, ниските регистри на душата са движещите сили в работата”. „Не е важно колко си се вълнувал и какво си преживял, а крайният резултат. По него се съди за професионализма на човека”, заключава художникът.
Повече от четиридесет години след първата среща с любовта, след толкова изложби, слава и разочарования, след поредица от възходи и падения и продадени картини Владимир
Пенев отново среща красавицата
белязала с безразличието си съдбата му на художник. В компанията на петнадесетината съученици на поредната среща на випуска той се оказва най-известен заради това, че вече е всепризнат художник, но тя, не само заради уедрените си габарити, била център на вниманието. Въпреки това влюбеният някога в нея юноша, а сега вече побелял мъж не я познал. Но по това, че цялата вечер била посветена на житейските ѝ успехи, трите ѝ брака, фирмите ѝ, движимите и недвижимите имущества на изгората му, художникът подразбрал, че изглежда тя е платила сметката на цялото събитие.
На зазоряване, малко преди раздяла, след много изпити чаши, бившата красавица прегърнала своя съученик, погледнала го съчувствено и попитала: „Влади, ти само с рисуването ли си остана?”. Той се опитал да разкаже за някои свои изложби, за държавите, където е показвал работите си, за Франция, Англия, Австрия, тя обаче, веднага го прекъсвала, за да му обясни, че вече е ходила там. Чувал имената на луксозни хотели, ресторанти и барове. А ароматът на галериите тутакси се стапял в облаците лукс и скъпи парфюми, които се носили от тях. Владо дори не успял да каже, че й е благодарен, защото все пак тя е причината да стане художник. Само най-най-накрая на тази драматична среща успял да вмъкне: „Да, така е, аз си останах с рисуването”.
Наследих враговете на баща ми
– Г-н Пенев, вие сте почетен гражданин на родния си Димитровград. Преди двадесетина години стана дума за смяна на името му. Какво мислите?
– Че трябва да бъде сменено. Категорично. Да го кръстят както си искат, но не може да носи името на един сатрап, донесъл толкова злини на българския народ. Това е моето скромно мнение. Знам, че то може да взриви обществеността, но промените, когато са логични и правилни, помагат за намирането на истината.
– Какво ли би казал баща ви по въпроса?
– Мисля, че би реагирал по същия начин. Вие сте в плен на образа му на певец на социалистическото строителство, който дълго и упорито се изгражда. В действителност той е съвсем противоречива личност и в никакъв случай не трябва да се приема еднозначно. Свалиха го от учебниците.
Така са решили. Но според мен това не трябваше го правят. Той казва: „Аз, глас и съвест на епохата”. Дали ни харесва или не, това време е съществувало. И десидентските прояви, лириката, начинът на живот, кончината на баща ми потвърждават доколко той е вярвал, че тази утопия е правилна и доколко си заслужава да живееш с нея.
– Наричат ви художника поет. Приемате ли това определение?
– Приемам го и го смятам за комплимент. Това съм аз – интересувам се от поезия, живея с поезия и смятам, че в нашето изкуство без поезия не може. Цитирам Бодлер: „Човек може да живее без вода две седмици, без храна – до месец, но без истинска поезия – нито ден.
Винаги съм казвал, че съм от Димитровград. Там има най-много пишещи хора. Яйце да хвърлиш, на поет ще падне. И всичките пишат като Пеньо Пенев. Независимо дали са мъже, жени или деца.
– Сигурно името Пеньо Пенев много ви е помагало в живота?
– Колкото ми е помагало, толкова ми е и вредило. В ранната си детска възраст получавах изключително внимание. Все гледаха доколко приличам на него, питаха ме какво пиша. Едва ли не очакваха, че съм един нов Пеньо Пенев. Бях буйно дете. Нарочно правех пакости, за да престанат да ме сравняват. За щастие или нещастие наследих и враговете, и приятелите на баща ми. Злонамерени хора около него е имало винаги, те бяха такива и към мен. Това ме накара да търся реализация в чужбина. Живях навън, работих…
– Какво толкова ви обиди, че тръгнахте по света?
– Когато партията беше държава, казваха: това е синът на Пеньо Пенев, затова му приемат работите, затова ги купуват. Още повече че някои от стиховете на баща ми вършеха огромна работа на онзи строй. За сметка на другите.
– В момента сте на двойно повече години от него…
– Аз съм на шестдесет, а той си остана на ненавършени тридесет. Един прекрасен, млад, талантлив човек, мой баща. Аз съм два пъти по-възрастен и това не го пожелавам на никого.
– Какъв спомен пазите от Пеньо Пенев?
– Бях три-четири годишно дете, когато той почина. Какво мога да си спомням. Подхвърляше ме нагоре. Майка ми е казвала, че много се е страхувала да не ме изтърве. Показваше ме: „Това е синът ми. Прилича ли на Маяковски, вижте го. На него е кръстен“. Това е. Знам повече от разказите на неговите приятели.
– Получил ли е Пеньо Пенев заслуженото внимание?
– Той получи незаслуженото внимание за едни стихове, от които не се отрече, но ги иронизира и остави като нещо минало. Не напразно веруюто му е, повтарям: „Аз, глас и съвест на епохата“. В училище караха всички деца да изрецитират по едно стихотворение от баща ми. Аз знаех всичките, но избирах „Епоха”. То завършва така: „ Колко трудно е в нашия век/ да бъдеш честен човек.” Това е Пеньо Пенев.
Исак ГОЗЕС,ШОУ